Трета част
Джеруша и миналото
Тридесет и шеста глава
Началото
Дни наред седях до леглото на Верити. Отначало само я гледах — заспала или в кома, или може би нещо по-страшно. Страхувах се за нея, боях се за себе си. Не можех да понеса това напрежение и накрая взех дневника на Джеруша в болницата. Какво можеше да отвлече мисълта ми от настоящето, ако не връщането в миналото?
Започнах да го чета. Започваше с думите на Джеруша, че никой не може да си представи с каква любов е съградила вила „Романтика“.
Трябваше да е убежище за мен и за любимия ми — пишеше тя — но ето че пак го правя — започвам от средата, вместо от самото начало.
В началото на кариерата си бях съвсем млада. Трябваше да лъжа за възрастта си, за да ме пуснат на сцената. „На колко си години?“ — питаха постановчиците и ме оглеждаха, сякаш можеха да разберат отговора от извивката на хълбоците ми или големината на гърдите ми, които бяха малки и не им помагаха. Устоявайки на порива да скръстя ръце на гърдите си, за да се прикрия, желаех с цялото си същество да можех да бъда една от онези изваяни жени, които те искаха, за да позират на сцената. Исках да мога поне да танцувам или просто да подскачам безумно с колан от истински банани на кръста като вълшебната Жозефин Бекер, изпълнителката от квартал „Харлем“ в Ню Йорк, която завладя Париж и беше основната конкуренция за всяко момиче, което се опитваше да направи същото.
Застанала зад кулисите на поредния парижки театър, майка ми се въртеше наблизо, за да ме „пази“ както казваше, макар че така и не ми обясни от какво. Все едно, невинността беше най-голямото ми предимство. Аз и това не знаех, но тези постановчици, тези хора на театъра знаеха. Усещаха истинското и един от тях, успешен режисьор, който ме огледа отзад и отпред, видя, че в бъдещето го очаква цяло състояние.
— Ако можеш поне да танцуваш — каза той, отстъпи назад, улови брадичката си в ръка и отново ме погледна изпитателно.
Казваше се Артуро Бонифацио Рамос и беше роден в страна на име Аржентина, в град на име Буенос Айрес. И двете места спокойно можеха да се намират в някоя приказна страна — никога не бях чувала за тях. Щях да усвоя географията много по-късно, когато най-накрая щях да посетя тези места, а дори и тогава ги смятах в морски пътувания — седем дни, десет дни, три седмици — колкото време отнемеше пътуването, там се намираха те. Ако в този момент ми дадеш една карта и ме помолиш да посоча Буенос Айрес, спокойно може да посоча Кейптаун.
Може и да не ме биваше в географията, но с парите — много. Всъщност извънредно много. Само за една година се превърнах от срамежливо, объркано младо момиче, от което всеки можеше да се възползва, в проницателна млада жена, която знаеше какво иска и бе твърдо решена да го получи. Човек не може да израсне в бедност и глад, унижаван от съседите и съучениците си, без да придобие тази проста нужда от… какво? Трябва да помисля каква е тази нужда. Не е отмъщение. Отмъщение не ми трябваше. Мисля, че исках само „да им покажа“. И точно това направих.
Една година беше и времето, след което започнах да наричам господин Рамос с малкото му име — Артуро. И, разбира се, той стана първият ми любовник. Дали съм го искала за любовник? Определено не бях влюбена в него. Не, това, от което се нуждаех, бяха ръце, които да ме обгръщат, човек, който да ме притиска до себе си, да отпусна глава на мъжкото му рамо и да почувствам как сърцето ми бие до неговото. Никога не бях получавала това от нито един мъж или жена. Майка ми беше студена и амбициозна. Привързаността не беше част от живота ѝ. Тя не беше онази майка, която прегръща децата си и ги целува за „лека нощ“ — майката, за която мечтаех и която се заричах, че ще стана, ако имам свое дете. Тогава щях да се превърна в онази „майка“ — дарителка не просто на живот, а на любов и закрила, решена на всяка цена да предпази детето си от всяко зло.
Истината е, че както всички други, и аз имах само една майка и трябваше да се примирявам с нея. Трябваше да правя това, което казваше тя. Трябваше да търпя да ми мие косата със студена дъждовна вода, събрана в кофата под водосточната тръба покрай ръба на покрива. А след това трябваше да седя, докато прокарваше през заплетените места гребен с редки зъбци и втриваше в косата ми някакво масло, миризмата на което не можех да понасям. Дори по-късно, когато животът ми се промени, за косата ми пак се грижеха други хора, професионалисти — предимно моят фризьор, който я третираше нежно и използваше капки ароматен лосион, а после ѝ слагаше някакво друго масло, докато тя заблестяваше и се приглаждаше по скалпа ми — лъскава каска, която завършваше в дебела плитка. Тази яркочервена плитка щеше да се превърне в моя запазена марка. Никога не се подстригах късо, дори когато беше модерно. Всеки мой портрет, всяка една фотография в живота ми, всеки миг в леглото с някой мъж носех тази плитка. Разбира се, мъжете обичаха да разпускат косата ми, да разпиляват пищните кичури по възглавницата, да ги сравняват с червения пух между краката ми, който ги интересуваше два пъти повече.