Когато за пръв път изпитах този вид „интерес“ — нежното докосване на мъжки пръсти по венериния ми хълм, си помислих, че може би такова е усещането, когато човек умре и отиде в рая. Цялото ми тяло се устреми нагоре, докато ми се стори, че се нося във въздуха, крещях от радост, молех високо за още, още, да не спира…
Питам се колко ли жени знаят какво имам предвид. Толкова много от жените, които съм срещала и с които съм се опитвала да говоря за тези чувства, просто ме гледат така, сякаш бях луда. Сексът беше за мъжете. Жените получаваха пари, задето им дават секс. Урокът беше суров, но го научих.
Само една жена ме разбра — момиче, което срещнах в една гримьорна в Кралския театър в някакво малко френско градче, където двете бяхме едновременно и „хоров състав“ и „асистентки“ на фокусника. Него го разсичаха на две — аз вдигах разрязаната на две кутия, за да докажа, че е истина. Казваше се Милан. Казах ѝ, че според мен това е странно име за момиче. „Не по-странно от твоето“, гласеше нейният умен отговор. „За моето поне си има причина — добави. — Аз съм родена в този град.“
Аз нямах подобна причина. Защо съм кръстена Джеруша завинаги ще си остане загадка, макар хората да вярват, че майка ми, все още замаяна от лекарствата за подпомагане на раждането, е искала да каже „Жозефин“. Тя изпитваше слабост към Бонапарт, както и към дребните мъже, като баща ми — „дребният мъж“, който рядко се вясваше на прага ни. Със сигурност никога не се задържаше достатъчно дълго, за да ни подпомогне с пари. Бедността беше ежедневие.
Още когато съм била тригодишна, мисля, майка ми е разбрала, че в мое лице ще има възможност за спасение. Как бих могла да я виня? Изглеждах странно, косата ми беше червена и невъзможна, стъпалата ми — огромни, бях тромава, не бях вземала дори един-единствен урок по танци, защото не можехме да си позволим такъв лукс, и все пак увереността ѝ, че ще стана „звезда“, не се разклати нито за миг. Как го постигна — все още наистина не знам.
„С решителност“, каза ми тя по-късно. Тоест, когато още си говорехме. „Със смелост“, бих се изразила аз. Тази жена никога не ме подведе… е, в известен смисъл го стори, като ме продаде така или поне като се направи на сляпа, когато се случи, и прибра парите, които така и не бяха наречени такса — просто компенсацията, предложена от един мъж, задето ми отне девствеността. Всъщност, както вече казах, на мен ми хареса също толкова, колкото и на него, и продължи да ми харесва до края на дните ми. И на нощите.
Знам, че тези признания изглеждат шокиращи, но когато започнах, обещах да казвам истината, фактите — такива, каквито бяха — да съобщавам точно това, което се случи, за да може читателят, който и да е той и въпреки че никога няма да науча кой е, да разбере точно как се развиха събитията, над които нямах никакъв контрол. Струва ми се, че за мен винаги „се грижеха“, както биха се изразили грижещите се. „Гледаха“ както казваше майка ми. „Използваха“ както го чувствах аз.
Във всеки случай това ми беше първият път, но определено не и последният. След като веднъж открих вълшебното изкуство на правене на любов — на „секс“, както го определяха мъжете — вече знаех как ще се развие животът ми. И знаех, че ако тази посока върви заедно със славата ми на сцената, любовниците ми ще бъдат богати. Колкото по-прочута ставах, толкова по-аристократични щяха да бъдат те. Знаех, че обожателите на изпълнителките се редят пред вратата на прекрасната Жозефин Бекер с диамантени огърлици и огромни букети от рози. И аз исках същото и го получих не след дълго — всъщност на петнайсет години, макар да излъгах и да заявих, че съм на шестнайсет, за да ми позволят да танцувам на сцената, но също така и за да съм сигурна, че не могат да обвинят никой мъж, че се е възползвал от младостта ми, защото тези мъже наистина не знаеха на колко съм години. Знаехме само аз и майка ми и лъжехме. Или по-скоро тя лъжеше, а аз избягвах темата.