Видях любезната озадачена усмивка, която се изписа на лицето му, когато тъмнокосата жена го заговори. Нещо повече: тя го сграбчи за ръката, вкопчи се в нея, без да спира да приказва. Не чувах какво казваше и леко притеснена от поведението ѝ, забързах обратно към тях. Тя чу приближаването ми, обърна се и ме погледна. Никога няма да забравя този поглед. Това беше чиста омраза, макар да не знаех на какво се дължи. Но знаех, че е и чисто зло.
А после видях пистолета.
Всичко се случи за секунди, на плаж, все още пълен с летовници, които не бързаха да се приберат, с плувци и с деца. Чувах пронизителните им щастливи викове дори когато тя вдигна пистолета и се прицели в мен. Бях сигурна, че сърцето ми е спряло да бие още преди изстрела. Но тогава тя се обърна, насочи пистолета към гърдите на любимия ми.
За мен светът спря. Утихна. И все пак всичко около нас продължаваше както обикновено. Ние тримата бяхме изолирани в своята изтъкана от ужас драма.
Уолт вдигна ръце над главата си, заговори ѝ тихо, каза ѝ да не се притеснява, че всичко ще се оправи, че той ще се погрижи за нея, за безопасността ѝ. Стоях замръзнала и го слушах как говори тези неща на една луда, която всеки момент можеше да го убие. Помислих си за детето, което растеше в мен, за любовта ни, за живота ни заедно, за съвършеното ни щастие. И се хвърлих към тази жена, като крещях в лицето ѝ своята собствена омраза и страх.
Тя падна. Чух как Уолт ми крещи да внимавам, усетих тежестта му, когато той се хвърли върху мен, чух глухото изтрещяване на първия куршум, а после на втория и третия. Грабнах револвера от нея и дори забелязах, че е дамски, с украсена с перли дръжка — ефектно оръжие, каквото може би щях да избера аз самата. Всъщност Уолт ми го избра. Тя държеше моя пистолет. С моя пистолет бе простреляла моя мъж. Сега заплашваше моето дете.
Тя легна по гръб, вдигна ръце, погледна ме подигравателно.
— Давай тогава — каза.
И аз я застрелях.
Четиридесет и втора глава
Всичко се случи толкова бързо. Само преди секунди всичко беше така прекрасно, а сега се обърка. Помня как се свлякох на колене в пясъка и сложих ръце под главата на моя мъж, опитах се да повдигна лицето му към своето с някаква заблудена мисъл да вдъхна живот в безжизнената му уста.
Около нас бързо се събра група хора, безмълвни, стъписани.
— Тя го застреля — чух някой да казва. — Застреля първо жената, а после и него. И тя не е ли Джеруша? А той не е ли Уолтър Матюс? Железния Матюс? Боже мой!
Чувах как изричат всичко това и думите звучаха така, сякаш бяха изписани с главни букви. А после извикаха: „Веднага съобщете на жандармите!“.
С виене на сирени на плажа се изсипаха половин дузина коли със светещи сигнални лампи. От тях се изсипаха, както ми се стори, цяла дузина мъже в униформи. Двама от тях ме откъснаха от мъртвия ми любим. Други провериха тялото на жената, която бях застреляла.
— Тя го застреля — чух да казват хората. — Но първо застреля жената. Той отиде да ѝ помогне.
Джеруша ревнувала. Той имал друга връзка — жената била позната в местните кафенета и барове и разказвала на всички за прочутия си любовник. Отначало никой не ѝ повярвал. Защото как било възможно любовникът на Джеруша да желае друга жена? Отначало се подигравали на момичето. Но сега видели, че е вярно и че съм си отмъстила така, както си отмъщават всички предадени жени. Бях класически случай, така казваха.
Чувах всичко това през мъгла от скръб, докато жандармите ме отвеждаха без белезници в знак на уважение към славата ми, както и заради фотографите, които се струпаха наоколо, докато ме водеха по плажа към полицейската кола. Натиснаха главата ми, за да се наведа и да се кача отзад между двете ченгета, които се усмихваха заради въпросните фотографи. Тази снимка обиколи целия свят. Това беше моята епитафия.
Казах им, че съм бременна в третия месец и се страхувам да не загубя бебето, затова ме заведоха във вила „Романтика“ и повикаха лекар. Решиха, че болницата е място, до което имат достъп прекалено много хора, а уединението е от голямо значение, за да изглежда случаят чист. Когато дойде време да застана пред съда, това имаха предвид. Обвинена в двойно убийство.
Бях здрава. Бях прочута. Дори не бях вдовица, защото не бяхме женени, макар че смятах да му направя предложение, когато му кажа за нашето щастливо събитие, което вече не беше толкова щастливо. Бях убила бащата на бебето си. Нямах право на това бебе. Железния Уолт Матюс ми подари сърцето си, а аз го лиших от живот.