Дали ще сбъркам, ако кажа, че тази част от войната ми хареса? Че пак ме върна към тази, която бях някога? Поне за малко. А същевременно знаех, че някои от тези момчета, които ме аплодираха, няма да се върнат. Обичах и мразех този живот, но се опитвах да изпълнявам това, което се очакваше от мен. Докато не свърши и пак не се върнах към нормалното си съществуване. Към живота на една забравена жена с минало.
Не ви ли казах, че войната ми спаси живота? Направи дори нещо повече. Спаси самоуважението ми. Правех това, което искаха от мен. Карах линейки до фронтовата линия, за да прибера ранените и твърде често, мъртвите — млади мъже, с които навярно се бях запознала предишната вечер. Събирах сили да продължа, казвах си, че е война, че точно това си причиняват хората един на друг. И се молех никога да не се повтори. Молех се всяка вечер. Понякога и през деня, когато оръжията изригваха към нас смъртоносния си огън, изригваха го към всички хора, във всички посоки. Светът беше полудял.
А после един ден, когато си мислехме, че няма да издържим повече, американските войници влязоха в Париж и ние отново бяхме свободни, „Бог да ви благослови!“ крещеше тълпата, жените тичаха да целунат тези свръххора, толкова високи, толкова силни, толкова красиви в униформите и с каските си, раздаващи бонбони на нетърпеливите, лишени от сладко деца и целувки на жените.
Животът пак стана нормален, но на мен оня свят щеше да ми липсва.
След няколко години, потънала в анонимността на живота си в долината Люберон, получих писмо от френското правителство, от Министерството на вътрешните работи. Пишеше, че президентът е решил да ме възнагради с медал за работата и смелостта ми през войната. За съжаление нямаше да може лично да сложи тази емблема на рамото ми, защото отсъстваше, но щях да я получа по пощата.
И наистина я получих. Извадих медала от кадифената му кутийка, погалих панделката от гросгрейн в бяло, синьо и червено, целунах малката златна емблема на честта, а после я прибрах при перлите и пръстена с бирмански сапфир завинаги. Или поне до следващото поколение.
Четиридесет и четвърта глава
Звучи странно, но по някакъв начин тази ужасна война ме върна към живота. И към неговите отговорности. Поражението на моята страна, моят прекрасен Париж, по чиито улици минаха в триумфален марш германски войници грубияни, вдигнали ръце пред себе си в скован поздрав, със стоманени каски на главите, за да не можем да видим лицата им. Повечето бяха толкова млади, също като нашите момчета, призовани да служат на страната си! Отначало изпитвахме известно съчувствие към младостта им, към объркването им, но след това престанахме — не можехме да съчувстваме на ненормалното им желание да следват заповеди, които можеше да означават края на цивилизацията, такава, каквато я знаехме. Нито пък на садистичното отношение, което проявяваха към нашите мъже; нито за плячкосването на страната ни. Разбира се, навсякъде по света могат да се намерят добри мъже, но тогава всички бяха полудели, опиянени от властта си.
Само войната успя да ме изтръгне от самосъжалението ми, от летаргията ми, от моя малък дом. Така и не се бях завърнала във вила „Романтика“ — оставих я така както беше, с икономка, която да чисти, и съпругът ѝ, за да я поддържа. Несъмнено откакто си бях тръгнала, бе започнала да потъва в прах, защото, ако собственикът не живее в имота си, там не се върши нищо.
Вражеските офицери, които се бяха настанили във вилата, не се вълнуваха от такива неща. Устройваха си партита, разбиваха фините ми винени чаши в камината след колосални запои, сваляха картини от стените и ги хвърляха в огъня, рисуваха по портрета ми като момиче и превърнаха в карикатура изящната творба на Пол Сезар Елийо, нарисувана малко преди смъртта му. Много произведения на изкуството се оказаха съсипани по този начин. Към края във вилата не остана нищо, което да напомня за хубавия живот, воден някога там. Само спомените. Които, разбира се, са вечни.