А после Чад Прескот ме положи на земята и започна да ме удря по ребрата, докато накрая бях сигурна, че съм ги чула как изпукват, само дето не можех да проговоря и да му кажа, че боли. Можех само да се надявам, че знае какво прави.
Той избледня, стопи се от полезрението ми. Всичко потъмня. Не помня нищо повече, а после се събудих в болницата и видях Мирабела, наведена над мен. На лицето ѝ бе изписана безкрайна тревога. Не знаех колко време е минало, какво се е случило, не знаех дори къде се намирам. Мирабела веднага разбра.
— Всичко е наред, малка моя Верити — промълви тя и хладната ѝ ръка приглади назад косата ми.
Още от дете мразя болниците — откакто ми извадиха сливиците и после така и не ми дадоха обещания сладолед.
— Отведи ме оттук — помолих с, както ми се стори, тих глас, но вместо това думите излязоха от устата ми като дрезгав крясък.
— Шшшт.
Мирабела пое отпуснатата ми върху белия чаршаф ръка, обездвижена също като останалата част от мен, и я целуна нежно.
— Претърпя злополука — каза, все още с онзи успокояващ глас, с който хората се обръщат към наистина болните, за да не ги плашат.
— Не съм! — възразих с цялата енергия, която успях да събера, тъй като гласът ми се бе превърнал в писукане. — Някой ме е ударил, някой ме е хвърлил в морето, можех да се удавя…
Ненадейно осъзнала ужаса на това, което казвах, избухнах в сълзи. Мирабела ми подаде кърпичките и аз енергично се заех да си бърша очите, но сълзите продължаваха да прииждат.
— От облекчение е, миличка — увери ме тя. — Това е всичко. Чад се грижи за теб, а той е най-добрият. И аз — аз също се грижа за теб.
— Ти си най-добрата — промълвих. После забелязах цветята, покрили всички свободни повърхности. — Обзалагам се, че знам от кого са. Само един мъж може да си ги позволи и това не е съпругът ми.
— Скоро ще стане бивш, нали помниш? Но ти, разбира се, си права. Шефа е обезумял, че ти се е случило такова нещо на неговото парти, в неговата вила. Готов е да направи всичко, за да помогне. Всъщност иска да останеш в неговия дом, в една от къщите за гости, където ще се грижат за теб „като за кралска особа, само че още по-добре“, така ми каза.
Засмях се. Шефа беше чаровник, при това много сладък. Донякъде. Странно как, когато ставаше дума за него, винаги имаше някакво условие. Не знам защо — той със сигурност никога не е проявявал към мен нищо друго, освен чар и великодушие. Особено сега, с това предложение.
— Аз, разбира се, искам да дойдеш с мен — каза Мирабела. — Но всъщност трябва да замина за няколко дни. Имам работа в Лондон, за завещанието на леля Джоли и имота, за който Чад Прескот твърди, че му е завещала с писмо, нали знаеш? Всъщност наистина му го е завещала, но това не е валидно. Трябва да уредя въпроса.
— Да не би Чад да ти създава неприятности в тази връзка? — попитах изненадана.
— Отначало ми създаваше, но се отказа. Адвокатите му не искат да се спрат. Но ти ще се чувстваш добре тук, в дома на Шефа. Разполага с цял куп прислужници, които да се грижат за теб. Аз не мога да кажа същото.
— Предпочитам да закусвам в кухнята с теб — отговорих. — Много ме бива да режа пъпеши, да препичам филийки…
— След няколко дни ще го направим. Тогава ще си дойдеш „вкъщи“. А дотогава се радвай на цветята си и оздравявай. Това е всичко, което искам от теб.
— Значи не искаш обичта ми? — попитах. Гласът ми отново се бе превърнал в писукане.
Мирабела вече беше до вратата, но се обърна с ръка на дръжката и погледна към мен.
— И още как, малката — увери ме и ми намигна.
Четиридесет и шеста глава
Няколко часа по-късно Шефа се прибра във вила „Мара“ от болницата, където бе поверил Верити на грижите на няколко лекари, сред които и онзи многознайко Чад Прескот, както и на шибания Полковник, който бе твърдо решен да се намеси и навярно щеше да се опита да си припише заслугата за спасяването на живота ѝ, а по-късно — и за арестуването на виновника за това, което бе решен да нарича „опит за убийство“. И беше прав. Наистина беше само „опит“. Руснака оплеска всичко.
Известно време той остана навън сам, за да се увери, че заповедите му са изпълнени. Партито му все още продължаваше и почти никой не бе забелязал драмата. Диджеят бе заменен от музикална група и гостите се бяха струпали около ниската сцена, пляскаха с ръце в новия ритъм или ги размахваха над главите си и се полюшваха. Доливаха се чаши с шампанско, миризмата на хубави бифтеци се смесваше с аромата на нощния жасмин, лавандулата, соления мирис на морето.