Телевизионните репортери си бяха тръгнали, камерите бяха насочени само към танцуващите, а долу край морето бункерът тънеше в мрак. Като се изключи, забеляза Шефа, червената светлинка на запалена цигара. Руснака го чакаше и несъмнено очакваше да му плати. И за какво? Задето оплеска всичко ли? Не ставаше така.
На плажа беше истинска лудница. Полицейски кучета се мъчеха да се отскубнат от опънатите си каишки и душеха всеки скапан храст. Изобщо не биваше да се стига дотук. Това, че успя да остави гостите си в неведение за случващото се, беше чудо, на каквото беше способен само той. Беше нещо като бог, знаеше го, но задачата се оказа сложна и за всичко беше виновен Руснака.
— Закъсняваш — каза Руснака и изгаси цигарата с ботуша си.
— За какво? — попита Шефа с леден глас.
— Закъсняваш с плащането, мамка му! От половин час те чакам тук. Пък и работата се оказа по-голяма, отколкото ми каза. Трябват ми повече пари.
— И колко повече имаш предвид?
Руснака не очакваше толкова бързо отстъпление — беше се подготвил за битка.
— Десет хилядарки.
Пое риск с тази сума, защото инстинктивно разбираше, че Шефа няма да отстъпи. Защо, не знаеше, но беше сигурен. Нямаше нужда да добавя „иначе…“. То се подразбираше.
— Опитваш се да ме изнудваш — отбеляза Шефа. Тонът му беше учудващо тих за човек, който току-що е осъзнал, че е притиснат, при това притиснат от един мошеник.
— Може и така да го наречеш. Според мен това е плащане за извършени услуги. Убийството на момичето струва пари.
— Ти обаче не я уби — напомни му Шефа и гласът му прозвуча съвсем спокойно.
— Все едно е мъртва. Имай ми доверие.
Шефа, разбира се, му нямаше доверие. Но имаше нещо наум и в момента Руснака, изглежда, беше единственият човек, който можеше да направи това, което искаше. Всеки друг би представлявал прекалено голяма опасност и тъй като Руснака вече се опитваше да го изнудва, защо да не му възложи тази задача?
— Сега ще ти дам пет — каза. — И пет по-късно. И още десет, ако направиш това, което искам.
Руснака запали още една цигара „Марлборо“ и смачка празния пакет с крак, както фаса преди малко. Шефа се намръщи — не обичаше боклука.
— Вече я оплеска — изрече той. — За малко да убиеш не тази, която трябва. Сега можеш да се заемеш с правилната жертва.
— Матюс ли?
— А ти за кого си мислеше? Нали ти бях дал нареждания.
— Момичето ми се изпречи на пътя.
— И ти трябваше да го разкараш от пътя, а не да го оставяш полуживо, глупак такъв!
На Руснака не му хареса, че го наричат глупак. Той стисна юмруци, направи крачка напред, но премисли. Все пак пред него стоеше човекът, от когото можеше да получи парите.
— Трябваше да убиеш Матюс и да ми донесеш картината — продължи Шефа. — Когато го направиш и ми донесеш картината, ще ти платя. Но не и преди това.
Той се обърна и закрачи обратно към бункера.
— И как да го направя, мамка му? — изкрещя след него Руснака, макар че всеки, който минаваше оттук, можеше да го чуе.
Шефа се спря с електронния ключ в ръка.
— Ти измисли как — отвърна. — Това е твоя работа.
Покритата с бръшлян стена се плъзна настрана и само след секунда се затвори след него.
„Сякаш изобщо не е бил тук“ — помисли си Руснака, изумен.
Четиридесет и седма глава
Вярно беше — задачата наистина не беше завършена. Трябваше да вземе тази картина от стаята на Мирабела, където висеше до леглото ѝ. Беше се опитал два пъти и се беше провалил. Руснака не беше човек, свикнал с провала. По един или друг начин щеше да я получи.
Не се страхуваше от Мирабела, макар че щеше да е по-добре тя да не е там. Прекалено много убийства — това беше като пресоляване на манджата. Резултатът беше неприятен, а неприятните вибрации можеха да накарат някого като Полковника или вездесъщия доктор да го погнат. Знаеше, че са го забелязали.
И все пак Шефа я искаше мъртва, искаше земята ѝ, искаше вилата ѝ, искаше тази шибана картина. Един Бог знае защо — беше ужасна! Но копнежът имаше много форми — той го знаеше от опит. Когато един мъж жадуваше за нещо, било то жена или картина, трябваше да го притежава. И бе готов да плати щедро, за да го получи.
Да се вмъкне в стаята на Мирабела се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Скрит в сянката на една азалия, висока почти два метра, той мина по пътеката към къщите за гости в имението. Музиката, която все още се носеше в нощта, заглушаваше всички звуци. Чуваше смях, от време на време лай на кучетата, тъй като полицаите все още работеха на брега. Гостите, останали на партито, бяха заети да обсъждат последните събития, озадачени и повече въодушевени, отколкото уплашени. Все пак не им се случваше често да дойдат на парти, особено на толкова грандиозно, и да преживеят тръпката на полицейска тревога и удавено момиче, предложена като част от развлечението.