— На Шефа винаги може да се разчита — чу Руснака да казва някаква жена. Смееше се, сякаш всичко това беше много забавно.
„Да — помисли си той — точно така, кучко! Разчитай на Шефа и виж какво ще ти се случи!“
Разбира се, Мирабела бе оставила френските прозорци отворени. Преди известно време се бе опитал да влезе в къщата, но тя беше прекалено бдителна, твърде уплашена. Беше опасно за него да се задържа там. Тя се измъкна от стаята си, долепила гръб към стената, стиснала в ръка обувките си, без да знае, че я наблюдава. Сега обаче цялата вила бе на негово разположение.
Перлите бяха в джоба му. Трябваше само да вземе тази шибана картина, да даде и двете неща на Шефа, да си прибере възнаграждението плюс бонуса и да се разкара оттук. За няколко секунди си позволи лукса да помисли къде може да отиде с всички пари на сигурно място в онази швейцарска сметка. Със сигурност не в някое малко градче, където щеше да бие на очи като различен. Може би на нещо като круиз, на някой от големите кораби, които строяха сега и където хиляди хора ядяха, пиеха, танцуваха, запознаваха се и се поздравяваха. Човек лесно можеше да се слее с такава тълпа, особено с нова самоличност. Нищо у него нямаше да издава факта, че е руснак. Говореше идеален английски и никой не би разбрал, че не му е роден език.
Сега обаче реши, че е чакал достатъчно. Само че сгреши. Видя как Мирабела се приближава към него и се оглежда във всички посоки — претърсваше пътеката за загубените перли.
Трябваха му само няколко секунди, за да влезе през френските прозорци, оставени отворени като покана. Още няколко секунди, и вече бе свалил картината от стената. Гвоздеят излезе заедно с нея. Хоросанът се разлетя на бели снежинки и полепна по черния му пуловер. Той ги изтърси и пъхна картината под пуловера си, като специално обърна страната с боята към пуловера, а не към овлажнилата се от пот кожа. Това го накара да си помисли, че може би става прекалено стар за тази игра. Преди никога не се потеше. Сега усещаше как потта се стича по гърба му. Мамка му, какво ставаше? Стига толкова! Искаше да си получи парите и да се махне оттук. Да убива старици и да се вмъква в чужди къщи, за да краде, не му беше по специалността. Той беше уличен боец, човек, който убиваше други улични бойци — мъже като него самия, работещи за това, което той открай време наричаше „другата страна“.
Той излезе от вилата и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Трябваше да убие Мирабела, когато я видя. Сега вече беше късно — беше пълно с ченгета.
Той, разбира се, познаваше терена, знаеше най-лесния и най-тъмния маршрут до бункера, където го очакваше Шефа. Ботушите му заскърцаха по настланата с чакъл пътека и той отново се поколеба. Дали не трябваше да тръгне по по-дългия път, по тревата? Но не, наоколо имаше кучета и ченгета. Работата за тази нощ не беше свършила. Призори още щяха да са тук — и те, и онези, които бяха забравили да си тръгнат от партито. Може би дори щяха да са арестували един-двама души или поне щяха да са ги задържали „по подозрение“. Подозрение за какво? Онова момиче, Верити, мъртво ли беше? Той почти се усмихна при мисълта за малката. Ако не беше мъртва, то скоро щеше да бъде. Шефа нямаше да рискува тя да дойде на себе си и да си възвърне паметта, сигурен беше.
Нямаше представа как да влезе в бункера. Нямаше врата, на която да почука, нито звънец, на който да позвъни. Имаше обаче малки камери и всички те сочеха към него, така че нямаше нужда да чука. Стената се плъзна настрани, разкривайки стоманена врата. Нямаше дръжка — вратата просто се отвори, когато той се приближи. Руснака нервно погледна назад. Не беше свикнал с този шибан хайтек. На него му дай врата, която да може да отвори и затвори сам. Трябваше да има откъде да избяга и осъзна, че Шефа не му дава такава възможност. Беше прекалено късно да се върне. Можеше само да продължи напред.
— Влизай — каза Шефа.
Руснака можеше да го види. Или поне да види тила му. Шефа седеше с лице към грамадна редица телевизионни екрани, които показваха цялото му имение. Руснака осъзна, че никой не може да направи нито едно движение на това място, без да бъде записан на някоя от тези камери. И несъмнено тези записи щяха да бъдат грижливо запазени от Шефа. С тези камери, тези записи и с технологиите той можеше да постави всеки човек, стъпил на земята му, на всяко място, което искаше. Тоест, да постави записа му. Ако искаше например някой на плажа да хвърли Верити в морето, можеше да го получи.