Само при мисълта за това гърлото на Руснака пресъхна. Никога не бе изпитвал угризения да убива… е, само веднъж, с онази старица, леля Джоли, но само защото убийството на възрастни жени не му беше в ресора и оттогава не спря да съжалява за стореното. Особено след като все още не си бе получил обещаното. Мамка му, щеше да си вземе парите и да се разкара оттук! Да се махне. Тази мисъл му вдъхна неочакван кураж и той смело се запъти към Шефа и постави картината на бюрото пред него. Очакваше похвала или дори благодарност.
Шефа стана, погледна го хладно и вдигна вежда.
— И така?
Руснака се ухили. „Наперено копеле — помисли си. — Мисли, че има всичко, че притежава целия свят. Е, мен не ме притежава.“
— Взех всичко, което искаш — каза той.
— Обърка всичко. Една млада жена лежи в болницата, само полуудавена. Другата все още си е жива и здрава.
— Майната им!
Руснака бе изпълнен с нетърпение и самоувереност. Извади наниза перли от джоба си. Те се плъзнаха през пръстите му и паднаха на пода с учудващо силен шум. Оказа се, че перлите са по-тежки, отколкото си мислеше. Той се наведе да ги вдигне.
— Остави ги.
Гласът на Шефа беше леден. Изненадан, Руснака вдигна поглед.
— А къде е пръстенът?
Руснака се намръщи. Шефа му беше поискал само перлите и картината. Не, един момент! Искаше и големия сапфир, който носеше Мирабела. И него. Ненаситно копеле такова! Това не стигаше ли за милиардер като него, който спокойно можеше да си купи нещо още по-голямо и по-хубаво? Защо изобщо му трябваха всички тези скапани неща? Особено тази ужасна малка картина.
— Пръстенът е на шибания ѝ пръст! — изръмжа той.
И тогава главата му се отметна назад с такава ненадейна сила, та си помисли, че ще си счупи врата. Озова се на пода. Шефа стоеше над него и черните му очи горяха, вперени в неговите.
— Ставай! — нареди.
Руснака знаеше, че трябва да се подчини, макар че му беше трудно да се надигне.
— А сега се махай!
Колкото и да бе уплашен, Руснака не бе загубил докрай разума си.
— Искам си парите.
— Вече са в швейцарската ти сметка. Аз не мамя с парите, макар че ти ме измами със задачата си. А сега се махай!
Руснака се махна — тръгна си толкова бързо, колкото му позволяваха безчувствените му крака. Казваше си, че трябва да продължи да се движи, да се махне оттук, да се махне от това лудо копеле, за което можеше да се закълне, че би убило родната си майка, ако изобщо имаше такава. Беше погледнал дявола в очите и се страхуваше. Запита се защо Шефа му позволява да си тръгне. Той не беше ли опасен? Не можеше ли да отиде при ченгетата? Или просто в телевизиите? Да разкаже на света своята история. Да изобличи Шефа?
А после осъзна или по-скоро разбра, че не може просто да изобличи човек с такава власт. Шефа държеше всички козове. Руснака нямаше да постигне нищо. Беше толкова незначителен, че Шефа дори не си направи труда да го убие, когато можеше да го направи съвсем лесно, там, на място.
Облекчен, Руснака ускори крачка, отправи се по скалистия склон към светлините на вила „Романтика“.
Кучето му се нахвърли отзад. Едно от онези полицейски кучета, както казаха по-късно, макар че никой не беше сигурен кое точно е било или защо го е нападнало — единствената възможна причина беше, че е вървял сам в тъмнината на място, на което не би трябвало да бъде. Все пак точно за това се оглеждаха ченгетата.
Все пак не го уби. Разтвориха челюстите му, махнаха го от Руснака, но то вече бе обезобразило ужасно лицето му — просто бе взело цялата му глава в муцуната си. Така поне му се струваше на Руснака.
По-късно в болницата, когато цялата му глава бе увита и приличаше на герой от „Ловци на духове“, му казаха, че е извадил късмет, задето доктор Чад Прескот е бил наблизо.
— Един от най-добрите неврокраниални хирурзи в цял свят — осведомиха го те. — На Чад трябва да благодарите, задето не само имате две очи, но ви е останало и сиво вещество. Мозъчни клетки. Ако изобщо някога сте имали такива.
През следващите няколко дни на болка Руснака не спря да се пита дали наистина е имал.
Четиридесет и осма глава