„Защо — запитах се аз — трябваше да преживея нещо толкова ужасно, за да разбера какво означават животът и любовта, когато жени като Мирабела сякаш просто го знаят с някакъв женски инстинкт, който аз може би не притежавах? Досега.“
Но Шефа беше този, за когото запазих специалната си усмивка — едрият красив герой с тъмна коса, сресана назад. Дълбоки черни очи, които ме погълнаха така, сякаш бях негова. Хладната му ръка стисна моята така, сякаш не искаше никога да ме остави да си отида. Когато един мъж изпитва подобни чувства и позволява жената да го разбере — деликатно, но с непреодолима сила — повечето жени се поддават. Знам, че аз се поддадох. Отново.
Тук обаче беше и Полковника, другият мой герой. Семеен човек по душа. Знаех, че трябва да се влюбя в него, а не в лошото момче, което знаех, че е Шефа по душа. Или в красивия Чад. Но той пък беше зает от Мирабела. Пожелавах ѝ късмет. Щях да взема това, което искам, и точно сега това беше Шефа, който ме беше извадил от морето, беше ме спасил, беше се грижил за мен така, сякаш ме обичаше. Как бих могла да постъпя другояче?
И все пак някой искаше да ме убие и аз се страхувах.
Четиридесет и девета глава
Не се учудих, че се сблъсквам с Чад Прескот в Париж. Когато го видях, усетих онези опасни пеперуди в стомаха, за които знаех, че предшестват влюбването — очевидно необходим процес, чрез който тялото ти подсказва на ума в какво си се забъркала. Или поне какво ти предстои, защото когато настъпи мигът, няма връщане назад.
— Каква изненада! — промълвих, макар че не знаех защо се учудвам, тъй като седях на една от прекалено малките масички пред кафе „Фльор“ на ъгъла на булевард „Сен Жермен“, където по едно или друго време минава целият свят — или поне така ми се струваше на мен, жена, прекарала много щастливи часове тук пред чаша с едно или друго, а малката купичка с фъстъци оставаше пълна далеч по-дълго, отколкото човек би помислил, че е възможно. Обичам „Фльор“, защото тук никога не те карат да бързаш, сервитьорите никога не те гледат с онзи поглед, освен ако не си от най-ужасните туристи — онези, които правят с телефоните си снимки на знаменитостите или на някои хора със странен вид. „Фльор“ е място за особняците и дори през зимата човек трябва да отиде там.
Едно време сядах вътре на червена пейка и гледах как снежинките пърхат от другата страна на прозореца. Знаех, че полетът ми за мястото, на което отивах този път, е обречен от времето, и се справях както мога — направо прекрасно. Опитвах от най-божествения омлет с подправки на света — вкусни яйца, поръсени с мащерка, розмарин и лавандула. Горещ, направо от тигана, той се плъзваше в гърлото като манна небесна. Какво значение има един отменен полет, когато вече си в Париж и се храниш като крал?
— И така — обади се сега Чад, като се приближи безшумно зад гърба ми и сложи ръка на рамото ми — какво те води тук, госпожице Мирабела?
Допирът му предизвика у мен лека тръпка на удоволствие и аз му отправих бърз поглед. Изглеждаше още по-привлекателен, отколкото си спомнях: висок, загорял и съвсем естествен, така изглеждаше. Възможно ли бе да греша, или това, което се зароди помежду ни, бе мигновена химия? Но в такъв случай защо мина толкова време, преди да се случи? Вярно, че почти не го бях виждала, но покрай Верити съдбите ни се преплетоха.
Той ме помоли за разрешение да седне и аз, разбира се, му позволих. После ми разказа за Верити, с което така ме стресна, че забравих всичко за себе си, за собствените си чувства, за привличането, което изпитвах към него. Обясних му, че се връщам във вилата, че чакам полета за Ница, а той ми съобщи, че и той ще пътува с него.
— Може дори да седнем заедно — допълни той. — Ще видя какво мога да направя.
Отдалечи се с телефона в ръка, с тази своя ленива походка, в която все пак се таеше повече енергия, отколкото у всеки друг мъж, когото познавах. Сякаш бе подготвен за всичко. Заради преживяванията му в джунглата, предположих аз. В онзи дълбок тъмен свят можеше да се случи какво ли не — и обикновено се случваше. Всъщност той навярно бе извадил късмет, че е оцелял толкова дълго, без някой скрит воин от джунглата да прониже тила му с отровна стреличка.
Когато се върна с нови бордни карти за две съседни места, му казах точно за какво съм си мислила допреди малко.
— Не е толкова вълнуващо, колкото си представяш — увери ме той, докато седяхме сбутани на неудобни столове на прекалено малката масичка в кафенето, заобиколени от парижани, които както винаги бяха толкова погълнати едни от други, че нямаха време за обикновени смъртни като нас. И ние нямахме време за тях — вече нямах желание да забелязвам какви дрехи носят, толкова по-красиви от обичайните ми пуловер и пола, макар че под надзора на Верити бях изоставила черните кожени обувки с каишка и си бях купила велурени боти с висок ток и ресни около глезена. Много ми отиваха, макар че го казвам аз самата, и определено краката ми изглеждаха по-дълги. Всъщност по-дълги, отколкото ги бях виждала някога, което показва, че ние, момичетата, трябва да оглеждаме критично отражението си в огледалото, да се взираме по-дълго, да видим какво можем да направим.