Поне Верити твърдеше това. Но пък тя беше страхотна с тази нейна външност на младо русо момиче. Как изобщо се е забъркала с неверния съпруг, никога няма да разбера. Но дори сега, докато говорим, моите благонадеждни адвокати уреждат въпроса. Верити скоро ще бъде свободна жена. Точно в този момент обаче слушам много внимателно какво има да ми каже Чад.
— Верити е запленена от Шефа — изрече той така нехайно, сякаш това бе нещо съвсем обичайно, част от ежедневието ѝ.
Стъписана, отпих от касиса с вермут — шокиращо розова напитка във висока чаша с лед, към която напоследък се пристрастих.
— Не е хубаво Верити да се забърква с мъже — отбелязах. — Особено толкова могъщи като Шефа.
— Предупредих те. Предупредих и нея да внимава с него. Изглежда много чаровен и великодушен, но под това красиво лице се крие нещо. Все едно откъде е взел всички тези пари.
— Някой може ли да каже откъде богаташите са взели парите си? — попитах, макар да знаех отговора. Не, не знаехме. — Те просто ги имат, това е. И някои от тях ги пилеят демонстративно, като Шефа, за да се покажат, а други са дискретни и ги използват за добри дела. Разбира се — добавих — това не означава, че той не се занимава с благотворителност. Всъщност съм чувала за някои от начинанията му.
— За тези начинания се съобщава — несъмнено много внимателно — в пресата. Информацията идва от самия него. Вече ти казах, Мирабела, и сега ти го повтарям: не му вярвам. Има нещо в очите му, в начина, по който гледа една жена. Толкова съсредоточено, сякаш иска да проникне в душата ѝ. О, не мога да го опиша, просто го усещам…
Макар че не можеше да го опише, разбирах какво точно има предвид. Усещах го с мозъка на костите си. И все пак отидох с готовност при Шефа, като си мислех колко е прекрасен, какво фантастично парти дава за всичките си приятели. Но наистина ли му бяхме приятели? Наистина ли го познавахме? Знаехме ли какъв човек е? Аз му бях само позната, също като Верити, преди да я спаси като русалка от морето. Той се смили над нейната младост и уязвимост…
— Точно това е! — възкликнах, обърната към Чад. — Нейната младост и уязвимост!
— Нейната младост и уязвимост — повтори той. — А сега е там, сама в неговата къща за гости.
Ненадейно почувствах как силна тревога ме пробожда право в сърцето.
— Искам да кажа, той не би могъл, няма да…
Не исках да изричам на глас това, което мислех.
Чад дори не попита. Знаеше какво имам предвид.
— Трябва да се върнем там — каза той. — За щастие билетите са у мен. След няколко часа ще сме там.
Надявах се това да бъде достатъчно скоро.
А после му се обадиха по телефона.
Загледах го как отново се отдалечава от мен, притиснал телефона до ухото си. Когато се обърна и ме погледна, между веждите му се бе образувала тревожна бръчка. Той вдигна вежда, повдигна рамо, сякаш казваше: „Какво мога да направя?“. Чух го как изрича:
— Идвам.
После се върна и ме прегърна.
— Спешен случай — съобщи. — Дете, автомобилна катастрофа.
Кимнах. Знаех, че трябва да отиде.
Той повдигна брадичката ми с пръст, вгледа се в очите ми.
— Аз съм преди всичко лекар. Винаги ще бъде така.
Отново кимнах. Разбира се, че беше така. Той вече премяташе чантата си на рамо.
— Тогава ще отида сама — заявих.
Той ме погледна остро.
— Не мога да ти позволя. Опасно е.
— Приятелката ми е в опасност. Трябва да отида.
Може би му се стори, че го обвинявам, задето няма да дойде, но нямах това предвид.
— Тя е съвсем сама — продължих и внезапно си спомних колко самотна изглеждаше Верити, когато се запознахме във влака Париж — Ница, когато тя не знаеше къде отива и със сигурност не знаеше защо. Мислеше, че просто бяга, а се озова в по-голяма опасност от тази, в която би могла да се намери когато и да било с неверния си съпруг.
Той кимна. Естествено, че разбираше. Затова пожела да дойде с мен, да ми помогне. Отново вдигна рамене и погледна към мен.