— Имам ли друг избор?
Гласът му звучеше примирено. Трябваше да постъпи правилно и в този момент най-важното беше да спаси живота на едно дете, като събере обратно разбитата му глава така, както бе по силите само на блестящ хирург като него.
Той ме сграбчи за раменете и ме стисна силно, сякаш се боеше, че всеки момент мога да изчезна и само той може да ме задържи тук. Но дори и той не можеше.
Нежно се освободих от ръцете му, направих крачка назад, подарих му усмивка, за която се надявах, че е също толкова смела, колкото думите му, защото изведнъж изпитах ужас от Шефа, както и от факта, че приятелката ми е сама с него, че може да е във властта му и единствено аз мога да ѝ помогна. Да я спася по-вероятно, защото по някакъв начин знаех, че Шефа разполага с власт над живота и смъртта, каквато ние, обикновените смъртни, нямаме. Усещах го както обикновено; знаех, че зад тази очарователна фасада се крие мъж, способен на всичко.
Сякаш бе прочел мислите ми, Чад промълви:
— Той е способен на всичко.
Отново ме сграбчи за ръката. Двамата излязохме от кафенето и той спря едно такси.
Погледнахме се в очите. Нито един от двама ни не се усмихна. Ужасно сериозен, той каза:
— Ще се обадя на Полковника. Той е единственият, който ще разбере. Ще му кажа, че си на път и че той трябва да защити Верити. Не знам какво може да направи, когато си има работа с толкова влиятелен човек. Шефа не е извършил никакво престъпление, няма в какво да го обвиним. Просто искам Полковника да знае.
Прегърнахме се за последен път и аз се качих в таксито.
— Знаеш ли какво? — казах. — Мисля, че Полковника вече знае. Той е много по-умен, отколкото показва пред хората. Не му липсва наблюдателност.
— Ти ще ми липсваш — изрече Чад.
Това бяха последните думи, които чух, докато таксито се отдалечаваше.
Петдесета глава
Полковника не разбираше какво го привлича към Верити, но несъмнено не беше само русата ѝ коса, вирнатото ѝ носле с лека гърбица, от която изглеждаше леко изкривено, големите ѝ сини очи и устата, която в една друга епоха биха сравнили с розова пъпка. Но не, беше твърде голяма за розова пъпка, прекалено уязвима с тази мека долна устна, която Верити прехапваше, когато се разтревожеше. Какъвто беше случаят почти през цялото време. И Полковника смяташе, че причината е съвсем основателна. Никой не можеше да се окаже почти елиминиран не един, а два пъти в рамките на няколко седмици без основателна причина. В нейния случай беше сигурен, че причината е приятелството ѝ с неподходящите хора. По-конкретно в този момент, с Шефа.
Проучването на Шефа не му разкри нищо повече от това, което вече знаеше: че е постигнал всичко сам; че е натрупал състоянието си предимно от строително предприемачество, главно на далечни места, където правилата за такива трансакции не се прилагаха стриктно и където срещу големи суми можеха да се подкупят хора. Шефа, разбира се, бе продължил към по-уважавани места и хора и сега се движеше обгърнат от облак на доброжелателство, което му гарантираше достъп до солидни финансови институции, както и до онази част от обществото, която, макар и не точно „висша“, определено бе движена от известността и парите. Достатъчно бе човек да отиде на партито му и да види кой присъства, за да разбере. Парите говореха, това беше всичко. А този човек имаше повече пари от Рокфелер, или поне така се говореше.
Това, което стана очевидно за Полковника, докато събираше информация, бе липсата на дати, имена и места. Всъщност беше невъзможно да разбере къде е роден Шефа. Някои твърдяха, че било в Украйна, а други настояваха на „Големия остров“ — Хаваи. Споменаваше се дори центърът за хазарт в Макао, близо до китайския бряг. В нито едно от интервютата с Шефа не се повдигаше въпросът за произхода му, защото той винаги определяше какви въпроси може да му задават и какви неща не бива изобщо да загатват. Така му беше лесно да е винаги готов с подходящите отговори. „Всъщност — помисли си Полковника, докато четеше някои от тези интервюта — този човек е абсолютна загадка. Винаги е само такъв, какъвто иска да бъде в конкретния момент и на конкретното място.“
Според Полковника това не беше нормално. Той си каза, че всеки има родители, минало, което може да включва съпруги и деца и може би братя и сестри, лели, чичовци и родители. Никой не се ражда на този свят съвсем сам. Е, добре, къде беше майката на Шефа? Семейството му? Имаше ли някъде съпруга, която държеше далеч от хорските погледи, далеч от светския си живот?