И все пак в общи линии Шефа изглеждаше като необвързан мъж, който живееше сам, нямаше близки приятели, поддържаше персонал, който го пазеше като тайните служби и който само дето не бе подписал декларация за поверителност, дори готвачите, които бяха приготвили изобилната храна за партито. Проклятие, сякаш я бяха подписали дори и барманите!
Някъде сред информацията и новините, които винаги се събираха за живота на знаменитостите, се споменаваше фактът, че са чули Шефа да говори на руски на един човек от персонала си — сервитьор, когото хванал да пуши. Накарал му се хубаво и го изгонил, така пишеше в доклада. И това се случило на партито. И по една случайност, разбира се, някакъв руснак се бе озовал в местната болница, която за късмет на Полковника беше същата, в която отведоха Верити същата нощ. Нощта на партито, на което — колко странно! — руснакът е бил нает като сервитьор.
През дългата си кариера в жандармерията, започвайки с патрулиране по улиците и издигайки се с годините до върховете на професията, Полковника се бе научил никога да не вярва в съвпаденията. Когато се случеше нещо — например убийство — никога нямаше съвпадение. Ставаше въпрос за престъпно деяние.
Сега, седнал до леглото на Верити, загледан в нея така, сякаш можеше да я накара да оздравее само със силата на волята си, той си помисли, че ако някога е имало жена, която да се нуждае от закрилата му, това беше тази жена. След смъртта на съпругата си измина дълъг и труден път — трябваше да отгледа две малки момиченца сам, да се връща у дома за безкрайни вечери на любима музика и бутилка вино и никой, с когото да ги сподели, докато децата спяха на сигурно място в леглото си. Най-вече без никого, с когото да сподели чувствата си. Признаваше, че понякога вечерта той, голям мъж, кораво бдително ченге, рухваше и плачеше. Но виното беше по-хубаво без сълзи, а времето минаваше. Докато се взираше в младата Верити Риъл, заспала така, сякаш бе дрогирана, той изпита нежност и разбра, че това е първото пробуждане на любовта.
Стана бързо, каза си, че е глупак, изтупа униформата си, оправи вратовръзката, намести златните звезди на еполетите. Не трябваше да си губи времето тук. Момичето — по някаква причина винаги мислеше за Верити като за „момиче“, а не като за „жена“, макар че тя със сигурност бе достатъчно голяма — нямаше нужда от него. Разбира се, че нямаше. Никога нямаше да има нужда от мъж като него.
Внезапно вратата се отвори без почукване. Ръката на Полковника автоматично посегна към оръжието на хълбока му, затова когато Шефа влезе, го посрещна дулото на лугера.
— Виж ти, виж ти — измърмори Шефа и вдигна ръце. — Полковника пак си играе на войници. Мислех, че на партито ви е било достатъчно. Както и да е, не очаквах да ви видя тук.
Притеснен, Полковника се извини. Извади голяма бяла кърпичка и избърса изпотеното си чело. Чувстваше се като хлапе, заловено в нарушение, вместо като полицай, изпълняващ дълга си.
Той се обърна към Шефа:
— Вашите хора на портата бяха така любезни да ме пуснат да вляза.
Знаеше, че говори така, сякаш чете сценарий, когато искаше да каже само: „Мъжете ме пуснаха, дойдох да проверя как е младата жена, която едва не се удави, и да продължа с разследването на тази подозрителна случка“.
У Шефа имаше нещо плашещо, нещо, което той разпозна с опита, трупан години наред от разследване на престъпници — някаква невидима аура на мрак. Това беше човек без задръжки, човек, който нямаше да допусне никой и нищо да застанат на пътя на това, към което се стремеше. И внезапно Полковника разбра, че това, което Шефа иска, е Верити. И изпита страх за нея.
Шефа каза:
— Е, както виждате, Верити се радва на отлични грижи тук. Ще получи всичко, което иска или от което има нужда.
Гласът му звучеше нетърпеливо, сякаш смяташе, че е време Полковника да си тръгва.
Полковника каза:
— В такъв случай предлагам да повикате доктор Прескот да я прегледа.
— Прескот ли?
— Световноизвестният неврохирург. Сигурен съм, че сте чували за него и за работата му.
Полковника определено се потеше. Отново избърса челото си. Знаеше, че другият мъж го наблюдава.
— Освен това ви е съсед.
— Познавам го. Беше така добър да дойде на партито ми, както и вие, Полковник. Надявам се, че ви е харесало. Аз съм гостоприемен човек. Обичам да споделям със съседите и приятелите си — например с вас — малкото, с което разполагам. Но сега, уважаеми Полковник, трябва да ви помоля да си тръгнете. Да оставим младата Верити да се наспи, за да е красива, както казват, макар че, както виждате, на нея не ѝ трябва сън, за да е красива.