Шефа му се усмихваше и държеше вратата отворена. Ненадейно Полковника изпита желание да го удари. Беше готов да забие юмрук право между тези черни очи, които се взираха така подигравателно в неговите. Призова на помощ цялото си самообладание, за да може да си сложи фуражката, да мине покрай богаташа и да излезе през вратата.
Докато бързаше по покритата с чакъл пътека, покрай главната къща, към мястото, където бе паркирана колата му, за пръв път в живота си Полковника не знаеше какво да направи. Накрая реши, че трябва да се свърже с Чад Прескот и с Мирабела.
Всъщност на летището в Ница ме посрещна точно Полковника.
— Мадам Мирабела! — провикна се той, когато излязох със залитане от лабиринта, влачейки след себе си пътническата чанта на колелца, все още безкрайно нещастна, задето трябваше да се разделя с Чад — мъж, когото все още дори не бях целунала, във всеки случай не и истински, камо ли да говорим за по-сериозна връзка. Например любовна. Бях погълната от тези мисли и от колебанията какво да направя, за да помогна на Верити, и ето че сега виждах точно човека, от когото се нуждаех.
Той взе чантата ми и ми заразказва как е Верити.
— Трябва да я изведем оттам — каза той.
Разказах му какво се е случило според Чад и как той не вярва на Шефа.
Представих си Верити в огромното легло, потъналото ѝ в сън ангелско лице, облегнато на малка планина от възглавници, нощното шкафче, отрупано с книги, списания, охладената бутилка перие и дори кристална чаша за пиене; подпалките в камината, които очакваха кибрит, за да разпалят огъня, тихата музика, гледката на трева и разцъфтели храсти, аромата на жасмин и люляк от купите с цветя. Сезонът нямаше значение — те винаги присъстваха. Не се искаше особено въображение, за да си представиш колко лесно може да се изкуши едно момиче от подобно разточителство, от такава невероятна щедрост, от такава власт и толкова пари.
Шефа имаше всичко и в този момент го предлагаше на Верити.
— Какво ще правим? — попитах. Чувствах се съвсем безпомощна.
— Трябва да говоря с Шефа — отвърна Полковника.
Петдесет и първа глава
Шефа не бе получил точно това, което искаше. Беше разочарован, като голямо дете, лишено от обещания сладкиш, и вината беше само негова. Вярно, беше затворил Верити в къщата за гости, макар че сега не зависеше от милостта му толкова, колкото преди. И вярно, беше получил благодарност от медиите, че ѝ спаси живота. Видеото, което го показваше как идва от плажа с безчувственото момиче на ръце, обиколи всички новини по света. „Нейният герой“, гласеше заглавието, придружено от кратки описания на живота му, къщите му, богатството му, щедростта му и факта, че е необвързан.
Показаха партито в целия му скъпоструващ блясък, фенерите, които светеха в дърветата, шампанското, което се охлаждаше в огромни сребърни кофи, цветята, подредени по алеите, по масите, върху косите на красиви жени, които се усмихваха пред камерите.
И все пак беше сам както обикновено, в бункера си, седнал в огромното си кожено кресло и вперил невиждащ поглед в стената от телевизионни екрани, които показваха имението му. Сега нямаше никого, освен по някой случаен патрул с кучето си. Тези немски овчарки бяха най-добрите: интелигентни, жадни за обучение, за налагано им послушание. Прекрасни кучета. Шефа дълго време се взира в екраните. В гърдите му се надигаше разочарование и го караше нервно да върти химикалка между палеца и показалеца си.
Най-накрая стана, отиде в банята, съблече ушитото по поръчка черно сако, фините светлосини панталони от каша, ръчно ушитата риза от син египетски памук — винаги поръчваше цяла дузина такива ризи. Също и обувки. „Джон Лоб“ в Лондон имаха дървен калъп, изработен точно по мерките му. Трябваше само да се обади, и те щяха да започнат да изработват нов чифт, когато пожелаеше. Щяха да изпълнят всичките му желания. И точно в това се състоеше проблемът. Какво можеше да направи, за да елиминира скуката, отегчението от живота, когато нищо вече нямаше значение, когато депресията изскочеше като черно нощно куче? Не красива немска овчарка, а огромното куче на мрака, от самите врати на ада. Цербер.
Беше време за действие.
Той се преоблече в черен велурен анцуг. Допирът на мекия плат му беше приятен, харесваше му и това, че не шумеше, когато се движеше. Не шумолеше и не се набръчкваше. Всъщност бе идеалният плат за това, което той наричаше „лошо държание“. А точно сега изпитваше непреодолима нужда да се държи лошо.
Разбира се, имаше жена, готова и на разположение. Верити беше изтъкана от доброта и светлина и си представяше, че е влюбена в него. Навярно си представяше и как ще се промени животът ѝ, когато стане съпруга на милиардер. Спокойно можеше да я просвети по въпроса, но най-напред трябваше да се обади на приятелката ѝ Мирабела — истинският обект на това, което можеше да нарече своя „привързаност“.