Разбира се, Мирабела вече беше идвала веднъж да види Верити; сега трябваше да я убеди да се върне. Имаше номера ѝ. Тя веднага вдигна.
— Здрасти — изрече с нежен глас, което го накара да предположи, че е очаквала обаждане от някой друг.
— Госпожица Матюс? Шефа се обажда.
— Ооо! Ооо, боже мой! Всичко наред ли е? Верити?
— Заради нея ви се обаждам. Тя е на сигурно място при мен, в имението ми, искам да кажа, защото, разбира се, в момента е в къщата за гости. Признавам, че съм малко разтревожен, госпожице…
— Наричайте ме Мирабела.
— Да, Мирабела. Е, както ви казвах, не ми е приятно, че е там съвсем сама. Мисля си да я преместя във вилата си, където ще е по-лесно да се грижим за нея и няма да е толкова самотна, тъй да се каже.
— Тъй да се каже — съгласи се Мирабела и се зачуди какво става. Помисли си за това, което ѝ бе казал Чад, и възкликна уплашена: — О, може би е по-добре да не го правим! Искам да кажа, аз мога да дойда и да я взема. Вече може да се върне и да остане с мен. Аз мога да се грижа за нея.
— Мисля, че няма нужда, можем да се грижим чудесно за нея и тук…
Шефа се усмихваше. Беше заложил капана и Мирабела бе влязла право в него.
— Не. Не, идвам веднага. Искам да дойде у дома, с мен. Знам, че ще се чувства по-удобно…
— С приятелката си. Разбира се. Но се надявах, че може би смята и мен за приятел. — Той играеше коза „приятел“ и смяташе да се възползва максимално от него. — Аз само се опитах да направя най-доброто за нея.
— И наистина го направихте. Боже мой, наистина го направихте, сър. Шефе, имам предвид.
Той се засмя, искрено развеселен.
— Ние с вас трябва да се опознаем по-добре. Изглежда, че имаме най-малкото еднакво чувство за хумор.
Жената бе обзета от ужасна нервност и немалко страх. Трескаво се опитваше да измисли какво да направи, като същевременно се опитваше да поддържа разговора с Шефа, който се държеше толкова мило, така чаровно, че тя почти не искаше да повярва в това, за което знаеше, че е истината. Това беше проблемът с чаровниците — можеха да те вкарат в предпазната мрежа, а после да те повалят с удар по главата, като мъртва риба. О, Господи, трябваше да измъкне Верити оттам…
— Е, добре — каза тя, бързо съставяйки плана си. — Мога само да ви благодаря за това, че се грижите за нея толкова много. Първо я спасихте от морето, после я спасихте, като я закарахте в болницата, а сега пак я спасявате, като ѝ осигурявате най-добрите възможни грижи. Мисля, че когато спасиш някого три пъти, той ти става приятел до гроб, Шефе.
— Може би. Или може би дори нещо повече. Все пак всеки спасител иска награда.
Тя замръзна. Какво имаше предвид? Да не би да искаше Верити? Смяташе ли да я задържи завинаги, упоена в това високо, широко легло, като някакъв златен ангел? В тялото ѝ се надигна познатата реакция от гняв и страх.
— Идвам веднага да я взема — каза. — Моля ви, пригответе я. Няма да ми трябва линейка, просто ще я кача в колата си.
— Доколкото си спомням, вашата кола полетя в каньона. Истинско нещастие, Мирабела. Нали не желаем това да се повтори?
Боже господи, той заплашваше ли я? По гърба ѝ пропълзяха студени тръпки.
— Имам нова кола — малък „Сеат“. Всичко ще е наред.
— Винаги можете да помолите Чад Прескот да ви докара с хубавата си спортна кола.
— О, Чад е още в Париж. Спешен случай, дете, пътна катастрофа…
— А, да. Добре че хирургът е бил наблизо. Човек като него, майстор в професията си.
— Доктор Прескот е един от най-добрите неврокраниални хирурзи в света. Детето извади късмет, че ще го оперира той.
— Не се съмнявам.
Шефа знаеше, че я е вкарал точно там, където иска. Можеше почти да го подуши. Това осезание му беше служило добре през целия му живот, и в работата, и в удоволствията, и сега отново щеше да го използва.
— Е, разбира се, скъпа моя, мога да изпратя кола да ви вземе.
Нямаше намерение да ѝ изпраща кола. Хеликоптерът — в никакъв случай. Не искаше никой да разбере кога ще дойде. Никой нямаше дори да я види. Разбира се, знаеше, че тя ще откаже.
— Не, не! Вече излизам, на път съм.
Движенията ѝ достигаха до него като фонов шум. Чуваше как си събира нещата, чантата, ключовете, очилата.