— По-добре елате при задната порта — предложи той невинно. — Карайте по първата алея, завийте надясно и ще стигнете до една врата. Цялата е обрасла — този дяволски бръшлян расте като плевел и не мога да го спра. Във всеки случай сензорът ще ви разпознае и вратата ще се отвори автоматично. А вие вкарайте колата.
Мирабела дори не си направи труда да си сложи червило, макар че си сложи ръкавиците. И сапфира. Без тях все едно беше гола.
За миг се спря и протегна ръце напред. Носеше ръкавици от злополуката, когато беше дванайсетгодишна. Никога не показваше ръцете си на никого, дори на любовниците, които бяха виждали всяка друга част от нея. Дори на Чад Прескот, който никога не я беше видял цялата. Какво щеше да си помисли хирург като него за червената плът с грозни рани, където трионът я бе прерязал преди толкова години? За белезите от раните там, където огромните шевове бяха задържали пръстите ѝ на място, за да може един ден отново да ги използва? Сега наистина ги използваше. Но никога без ръкавиците.
Как завиждаше на жените с чисти бели ръце и нокти с блестящ лак! Пръстените от злато и диаманти правеха пръстите им още по-красиви. В известен смисъл сапфирът, наследен от леля Джоли, я спасяваше. Блясъкът му под светлините беше така ослепителен, че никой не се замисляше какво ли може да крие Мирабела под красотата му — мислеха си само колко е изключителен.
Пътят към вила „Мара“ минаваше по извивките на каньона и тя караше внимателно, може би дори твърде бавно, защото си спомняше сблъсъка и как с Верити излетяха във въздуха, за да ги спасят смелите войници с военни ботуши и усмивки на лицето. Скоро се озова пред тъмната алея, която водеше към задната порта. Когато колата изскърца и спря, се включи светлина. Мирабела видя на прозореца камери, насочени към нея. Не можеше да обвинява Шефа — човек като него, толкова богат, беше идеална мишена за похитители. Добрата охрана бе задължителна.
Още светлини се включиха, докато продължаваше да кара по пътека, която водеше към морето. И към една къща или поне сграда с изглед към морето. Мирабела обаче не можеше да види вътре никакви светлини. Нямаше дори прозорци.
А после обраслата с бръшлян врата се плъзна настрана пред очите ѝ и зад нея се разкри стоманена врата. А мъжът от другата страна беше Шефа.
— Добре дошла! — каза паякът на мухата.
Петдесет и втора глава
Шефа навярно бе подготвил специално бункера си така, че да ми покаже сцената. С натискането на един бутон от тавана се спуснаха златни завеси и покриха всички стени. А после от пода се издигна огромно легло. Верити лежеше в самия център, потънала в купища парфюмирани възглавници. Златистата ѝ коса бе разпиляна като дантела. Чаршафът от прасковена коприна беше надиплен под нея, тънките ѝ бели ръце — внимателно поставени до тялото с дланите надолу, за да се виждат ноктите ѝ със съвършен розов маникюр. Зад едното ѝ ухо имаше затъкната гардения, несъмнено взета от огромните купи с цветя, които покриваха всяка повърхност. Ароматът бе толкова силен, че почти изсмукваше въздуха, и накрая ми се стори, че не мога да дишам.
„Мили боже — помислих си — прилича на мъртвец, когото приготвят за ковчега!“
Обърнах се към Шефа, който бе застанал плътно зад мен:
— Какво сте направили с нея?
— Какво съм направил ли? Е, Мирабела, няма ли да се огледате? Погледнете това място, което създадох специално за приятелката ви. Питам ви, кой би могъл да направи за Верити повече от мен? Вие, разбира се, сте шокирана да я видите в това състояние, но ви уверявам, че медицинските грижи, които получава, са най-добрите. Всъщност по-добри от всичко, което би могъл да направи Прескот. Машината, която виждате до леглото ѝ, ѝ влива храна дори докато спи, а въздухът е специално филтриран и максимално чист.
Той разпери широко ръце. Дружелюбната му усмивка стигна до очите му, великодушна, приятна, чаровна.
— Имайте ми доверие — каза нежно. — Ще се погрижа старата Верити да се върне при вас невредима. Едно момиче не може почти да се удави, без да има по-късни ефекти, проблеми с дробовете, с кръвния поток. Взех я от болницата, защото тук мога да ѝ предложа най-добрата медицинска помощ в света.
Не му вярвах. Знаех, че нещо не е наред. Погледнах го право в очите.
— Сега ще я заведа у дома.
Шефа скръсти ръце на широките си гърди и започна да кръстосва стаята. Погледна първо към Верити, а после към мен.
— Искам да знам как точно смятате да го направите, скъпа моя. Всъщност защо не пийнем по чаша хубаво вино? Да оставим Верити да спи, докато решим кое е най-добро за нея. Разбира се, няма нужда да казвам, че и двамата ще направим само най-доброто.