Знаеше, че съм нервна. Навярно можеше да прочете мислите ми почти преди съзнанието ми да ги е оформило докрай. Запитах се какво да направя. Не знаех и започвах да изпадам в паника.
— Не, благодаря — промърморих, когато той ми предложи чаша.
— Скъпа моя, това е монтраше. Приготвих го преди няколко часа, защото ви очаквах.
— Очаквали сте ме?
— Аз, разбира се, знаех, че ще дойдете да видите приятелката си. Това е съвсем естествено. И както можете да видите, всичко е наред.
Взех чашата. Искаше ми се Чад и Полковника да са тук. Страхувах се от този човек, страхувах се за Верити. Все пак той се държеше толкова мило, беше публична фигура, милиардер, не му трябвахме нито аз, нито Верити… Какво тогава правех тук, затворена сама с него в тази великолепна спалня?
Замръзнах, когато той взе чашата от мен, улови ме за ръката и ме отведе до мек, тапициран с кадифе фотьойл срещу леглото.
— Ако обичате — каза и ми подаде обратно чашата. — Опитайте го. Сигурен съм, че ще ви хареса.
Наведе се над мен, докато коленете му докоснаха моите. Движението не беше точно заплашително, но аз го усетих точно така. Отпих предпазливо.
Той се извиси над мен.
— Е?
— Много е хубаво. Не съм свикнала с такива изискани вина.
— Е, добре, защо не се облегнете назад и не му се насладите? След няколко минути ще видим представлението.
Озадачена, видях как натиска бутон на едно дистанционно и освобождава завеса, която ни отдели от леглото и от Верити.
Станах разтревожена, но той беше тук, пред мен.
— Моя скъпа Мирабела, кога ще спрете с тази паника? Искам само да изгледате представлението, в което, разбира се, Верити е звездата. Нагласил съм всичко, електронно е, но ще отнеме няколко секунди. Затова сега…
Той ме бутна обратно във фотьойла, вдигна чашата към устата ми и не я отмести. Накрая се видях принудена да отпия. Знаех, че не трябва, знаех на какво е способен. Стиснах зъби и виното потече от ъгълчетата на устата ми по бялата ми риза. Понечих да го избърша, но той стисна ръката ми през ръкавицата.
— Разбира се. Горката Мирабела. Каква ужасна случка!
Стисна ръката ми и аз извиках от болка.
— Още ли боли? — попита той. Беше очевидно, че се забавлява. — Е, добре, нека първо изгледаме това, което искам да ви покажа. А после ще видим какво съм приготвил за нас двамата. От самото начало си мислите, че искам Верити, но винаги съм искал вас, Мирабела. Още в мига, в който ви зърнах, разбрах каква сте. Знаех, че сте моят тип жена. Знаех какво мога да очаквам от вас.
Той седна до мен. Беше толкова близо, че усещах мириса му — слаб, но опияняващ дъх на одеколон с дафинов лист, който някак си се смесваше с мъжкия му аромат. При напрегнати обстоятелства ми хрумват бегли, неуместни мисли и в този случай си помислих, че одеколонът със сигурност е приготвен специално за него. Никой друг на този свят нямаше да може да го купи. Само той щеше да ухае като Шефа. Господи, дори не можех да се сетя какво е истинското му име! Зачудих се дали някой изобщо го помни. Той беше този, за когото се представяше, и това бе достатъчно. Самото му име, Шефа, напомняше на всички за властта му.
— Добре — изрече той и се усмихна. — Да видим представлението.
Петдесет и трета глава
Чад успя да се качи на частен самолет, с който пътуваше рокгрупа на концерт в Монте Карло — събитие, организирано от принца в чест на някакъв гостуващ президент.
В болницата му съобщиха, че Верити си е тръгнала преди няколко часа под грижите на Шефа, който ѝ гарантираше експертни медицински грижи в собствения си дом. По-добри, отколкото можели да ѝ предложат те, така ги уверил. Кои бяха те, за да откажат? Разбира се, че му бяха повярвали. Как да не повярват на човек като него? Те с готовност биха поверили собствените си дъщери на грижите му.
„Естествено, че биха — помисли си Чад. — Всеки би ги поверил на човек като него.“ Тъкмо излизаше от болницата, когато видя Полковника, който също бързаше към изхода. Повика го, той се обърна, позна го и закрачи обратно с протегната ръка.
— Приятелю — каза той. — Надявам се, че мога да ви наричам така, тъй като сме заедно в тази история.
— И „в“ каква точно история сме? — попита Чад. Усещаше опасност.
— Мирабела дошла да търси Верити. Казали ѝ, че си е тръгнала с Шефа. Тя не се върна, нито пък ми се обади. Сега съм на път към вилата. Две патрулни коли ще тръгнат след мен.
— След нас, искате да кажете. И аз идвам. Трябва да вземем хеликоптер, ще стигнем по-бързо.