— По-бързо, но и по-шумно. Нали не искаме да го стреснем?
Полковника видя шока, който се изписа на лицето на лекаря, и добави бързо:
— Да стреснем някого, искам да кажа. И Мирабела, и Верити, която току-що излезе от болницата.
— А не е трябвало — допълни мрачно Чад. — Всъщност какво е намислил Шефа?
Полковника вдигна рамене.
— Говорим за човек, който има всичко, което може да се купи с пари и власт. За някои мъже това не е достатъчно. Има неща, които не могат да купят. Изпитват нужда да упражняват силата си, да се перчат с нея, да получат от жените „уважение“, каквото смятат за свое право. Искат най-голямата власт, докторе.
Нямаше нужда Чад да пита какво има предвид. Най-големите от всички съществуващи неща бяха животът и смъртта. Той беше лекар — доктор, както предпочиташе да се определя. Работата му беше да спасява живота на човека. Но в този момент искаше да види един човек мъртъв.
Откакто жена му прекара последните часове от живота си в една болница, Полковника изпитваше неприязън към тях. Нещо повече — почти фобия. Завесите, които закриваха леглата от посетителите; постоянното бръмчене на животоподдържащите машини, скърцането на гумените подметки на забързаните медицински сестри, чистата нервна енергия, която се излъчваше от такива места. Затова никак не се радваше, че се наложи да дойде, за да разпита сервитьора с превързаната глава и изпълнените със страх очи, вперени в него, само с разрез на мястото на устата и стоманен лист на мястото, където преди се намираше мозъкът му. Ако изобщо някога е имал мозък, в което Полковника се съмняваше.
Действията на престъпници като сервитьора не се мотивираха от силата на мозъка, от нормалната логика и разсъждения. Те бяха прости и обосновани единствено от потребност, от алчност или от импулс. Тези три неща заедно бяха тласнали сервитьора към гибелта му — почти — и към затвора — със сигурност. Но това, което искаше от него сега Полковника, бе едно съвсем просто изявление. Признание, така да се каже. Искаше да му каже кой го е купил. Кой му е платил. И колко. Опитът на Полковника му подсказваше, че не е нужно много, за да се купи човек като сервитьора. Безотчетни пари, без данъчна декларация, прехвърлени в чужбина колкото се може по-бързо. Само че този път не се получи.
Сервитьорът не каза нищо. Очите му гледаха безизразно. Дори не си направи труда да поклати глава, за да покаже, че не знае. Само стисна устни и млъкна.
Полковника не го обвиняваше — възнаграждението за уличаването на Шефа щеше да бъде сурово и анонимно. Сервитьорът просто щеше да изчезне.
Разбира се, тази възможност все още съществуваше, но Полковника разбра, че това вече няма значение. Вдигна рамене. Това, което имаше значение, беше какво ще му каже Мирабела. И Верити. След като я измъкнеше от бункера.
Петдесет и четвърта глава
Изпитах странно, почти мистично усещане, когато ме вдигнаха над сцената на пищно украсен златен трон, като принцеса, каквато като дете толкова често си представях, че съм. Децата имат такива мечти, такива приказни фантазии. В сърцето си знаят, че не са истински, но в този миг ги преживяват така, сякаш са. Понякога любящите родители го наричат „богато въображение“. Казват: „О, тя постоянно си измисля някакви игри, съчинява си разни неща, нали разбирате?“. Мен ме наричаха „надарена с богата фантазия“.
Сега обаче главата ми бучеше, препълнена със странни мисли, спомени, желания… и как ми се искаше да бях някъде другаде, където и да било, вместо да играя ролята на принцеса за Шефа. И, мили боже, възможно ли бе жената с него да е Мирабела?
Светлината на прожекторите ме заслепяваше, но знаех, че е тя, разбрах го по червената ѝ коса, макар че не можах да различа лицето ѝ. Видях обаче, че държи чаша с вино. Това навярно означаваше, че е обикновено събиране, че всичко е наред и това, което ми се случва, е шега, някакъв номер. Не чух обаче никакъв смях.
А после светлините угаснаха. Остана само един лъч, насочен към мен на моя трон, както и към предметите от двете ми страни, които не можех да видя, защото не можех да помръдна главата си. Сякаш бе стегната в някаква яка. Опитах се да размърдам врата си, но беше невъзможно.
— Мирабела, помогни ми! — извиках, или поне ми се стори, че проговорих, но от устата ми като че ли не излязоха никакви думи. Можех само да я гледам. Тя ме бе спасила веднъж във влака и за втори път, когато колата падна в каньона. Имах ужасното чувство, че късметът ми е изневерил, защото мъжът, който седеше до нея, беше Шефа.