Не съм сигурна, че някога ще успея да оставя зад гърба си странните събития, които се разиграха във вила „Мара“. Чад ми казва, че ще ми останат емоционални белези, а той е лекар и би трябвало да знае. Оперирал е деца, които са загубили половината от лицата си, възстановявал ги е по най-добрия възможен начин и ми казва, че след известно време те отново се усмихват, говорят, смеят се и се държат като най-обикновени деца. Травмата е не само външна, но и вътрешна. Да вземем за пример ръцете на Мирабела, които тя най-после остави открити. Повече няма да носи ръкавици. Няма да крие белезите. Но това е нейната история и трябва да ви я разкаже сама.
Моята е съвсем проста. Дойдох тук, във вилата, в опит да избягам от съсипания си живот. Не знаех какво искам, вярвах, че съм загубила всичко, което има значение — съпруга си, дома си, малкото си спестявания, самата себе си. Мирабела ме хвана за ръката, измъкна ме от пропастта, в която бях паднала, спаси ми живота при катастрофата, спаси ме отново и отново. Последния път от Шефа. Един наистина зъл човек.
Отново и отново си задавам въпроса как съм могла да си въобразя, че се влюбвам в него. Напомням си, че беше привлекателен, с онази привлекателност на енергичен, важен, богат човек. Спомням си тръпката, която изпитах, когато се облегнах на ръката му и се превърнах в жена, с която трябва да се съобразяват. Никой не можеше да ми обърне гръб или да ми откаже нещо. Сега всичко свърши, светът узна истината и репутацията на Шефа рухна, а целият му таен живот излезе наяве, а междувременно моята история се превърна в медиен скандал, който едва преживях. Благодарна съм, че вече не идват телевизионни журналисти с камери, че преследвачите на знаменитости спряха да ми тикат в лицето мобилните си телефони. Отново се слях с тълпата и точно това искам.
Всъщност не, не е съвсем вярно. Седя тук, на терасата на вила „Романтика“, отпивам от ужасната смес на Мирабела и очаквам идването точно на това, което искам. Или по-скоро на този, когото искам. Изпитвам нужда да го видя как крачи към мен, както обикновено стиснал фуражката си в ръка, с безупречна униформа, еполети с блеснали златни звезди и очи, заблестели с онзи пламък, който означава „любов“. Всеки, който го е виждал, ще разбере какво имам предвид. Той може да озари и най-обикновеното лице, а когато просветне в очите на някой мъж, е неустоим.
Нося обикновена памучна пола, която се разширява под тънкия ми кръст, завързана с черна лента с красива фльонга. Никога не съм си помисляла, че съм момиче за „фльонги“, но Мирабела ми съобщи, че съм. Точно тя ми помогна да избера този тоалет при едно неотдавнашно пътуване до Кан, за да отидем на пазар — наложи се, защото отслабнах твърде много и старите ми дрехи са ми широки.
Но съм млада, отново съм здрава и се чувствам по-силна от всякога. Онова уплашено момиче, което избяга от „неверния“ съпруг и ужасния си брак, вече не съществува. Скоро ще се преместя при моя красив Полковник. Веднага щом стана свободна жена, ще се оженим и ще стана мащеха на две прекрасни момиченца, които жадуват за майка също толкова, колкото аз да стана майка.
Ако някой някога е имал нужда от щастлив край, то това съм аз. (Или пък беше „мен“?)
Петдесет и седма глава
Ето че отново съм на летището в Ница и чакам полет за Париж — естествено, забавен — а после летя за Рио де Жанейро, където ще пренощувам. Ще остана точно толкова дълго, колкото да попия зашеметяващата му красота. Летенето е чудо само по себе си, летенето над този безкрайно зелен океан, тези плажове с увенчани в бяло вълни, тези два еднакви планински върха и, разбира се, най-зрелищното място — хълмът Корковадо, на който статуята на Исус Христос е разперила широко ръце за „добре дошъл“. Ще вечерям там в някое малко заведение с бели плочки, в което ще ти поднесат най-добрата фейжоада — черен боб със свинско, други сочни мръвки и някои съставки, които може би е по-добре да не се споменават. Навярно това ще бъде основната част от диетата ми през следващите няколко месеца. По течението на Амазонка, където отивам, няма супермаркети, няма магазинчета, кафенета и местни бистра, където чаша червено вино и един пресен омлет могат да ти оправят деня. И, разбира се, няма мобилен обхват. За това съжалявам най-много.
Само за няколко седмици се влюбих. Свикнах с нежния глас на Мирабела, с присъствието ѝ в живота ми, с това сутрин да отворя очи и да видя червената ѝ коса, разпиляна до мен на възглавницата, спящото ѝ лице, толкова спокойно, сякаш всички травми и опасности от последните седмици най-накрая бяха напуснали съзнанието ѝ. Свикнах да мисля за вила „Романтика“ като за „дом“ — мястото, което винаги ще си спомням с копнеж и на което винаги ще се връщам. Вече не става въпрос само за „моята земя“ и за „земята на Мирабела“ — двете са също толкова неразривно свързани, колкото ние двамата.