Момчетата с готовност обещаха.
Единайсета глава
— Рамзи — каза Колин замислено.
— Какво Рамзи?
— Харесва ми как звучи това име, това е всичко. Пътува много в чужбина, при това заминава почти без предупреждение. Жена му твърди, че е строителен инженер, но, изглежда, не знае други подробности за него.
— Симпатична жена — каза Хардкасъл.
— Да. При това не е много щастлива.
— Уморена е. Децата я изтощават.
— Струва ми се, че не е само това.
— Едва ли човекът, когото търсиш, ще е обременен с жена и две деца — усъмни се Хардкасъл.
— Кой знае? — възрази Колин. — Можеш да се изненадаш, когато научиш какво правят някои от колегите, за да си осигурят прикритие. Една самотна вдовица с две деца лесно може да се поддаде на увещания.
— Не мисля, че тя е от тези жени — каза Хардкасъл.
— Нямах предвид да заживее в грях, а да се съгласи да стане госпожа Рамзи, за да осигури това прикритие. Естествено, той би й разказал някаква история. Например, че работи за нас — високопатриотично занимание.
Хардкасъл поклати глава.
— Живееш в странен свят, Колин.
— Да, така е. Но един ден ще изляза от него. Човек започва да забравя кое какво е и кой е. Половината от тези хора работят както за едните, така и за другите и накрая сами не са наясно всъщност на чия страна са. Объркват знамената… Все едно, да продължаваме с работата.
— Най-добре е да отидем при Макнотън — предложи Хардкасъл и спря пред номер шейсет и три. — Градината му също граничи с тази на номер деветнайсет. Като на семейство Бланд.
— Какво знаеш за Макнотън?
— Не много. Дошли са тук преди около година. Възрастно семейство. Той е пенсиониран професор, ако не греша. Занимава се с градинарство.
В предния двор имаше розови храсти, а под прозорците — лехи с кърпикожух. Вратата отвори весела млада жена с пъстри дрехи и попита:
— Какво иска? Да?
— Чужденката, най-накрая — промърмори Хардкасъл и подаде визитната си картичка.
— Полиция — каза на младата жена.
Тя направи крачка назад и го изгледа, сякаш беше превъплъщение на зъл дух.
— Търсим госпожа Макнотън.
— Госпожа Макнотън тук.
Тя ги въведе във всекидневната, която гледаше към задния двор. Нямаше никого.
— Тя на горен етаж — обясни младата жена, чиято веселост я бе напуснала, излезе във вестибюла и извика:
— Госпожо Макнотън! Госпожо Макнотън!
— Да? Какво има, Гретел? — чу се далечен глас.
— Полиция дошла. Двама полиция. Сложила във всекидневна.
Горе се чу шумолене и долетяха думите:
— О, Боже! О, Боже! Сега пък какво?
След малко се чу шляпане на чехли и се появи госпожа Макнотън, на чието лице бе изписано безпокойство.
Хардкасъл съвсем скоро разбра, че това е обикновеното й изражение.
— О, Боже! — каза тя отново. — О, Боже! Инспекторе, какво има… Хардкасъл, нали? А да. — Тя погледна визитната картичка. — Но защо сте дошли при нас? Нищо не знаем. Предполагам, че заради онова убийство, а не за таксата за телевизора?
Хардкасъл я успокои.
— Всичко това е толкова странно, нали? — каза жената и лицето й леко просветна. — И посред бял ден! Колко необичаен час за обир. Когато обикновено всички са си вкъщи. Но пък какви ужасни неща се случват в наши дни! И всичко става през деня. Ами едни наши приятели… Излезли да обядват и пред къщата им спряло камионче. От него слезли някакви типове и изнесли всичките им мебели пред очите на цялата улица. Естествено никой и не предполагал, че има нещо нередно. Знаете ли, вчера ми се стори, че чувам писъци, но Ангъс предположи, че са ужасните синове на госпожа Рамзи. Тичат по двора и вдигат шум. Играят си с ракети, с космически кораби или с атомни бомби. Можеш да си изкараш акъла понякога.
Хардкасъл извади снимката.
— Виждали ли сте този човек, госпожо Макнотън?
Тя се вторачи в нея.
— Почти сигурна съм, че съм го виждала. Да. Направо съм сигурна. Само че къде беше? Дали не беше този, който дойде, за да ни продаде някаква енциклопедия в четиринайсет тома? Или онзи с новия модел прахосмукачка? Аз не исках да говоря с него и той отиде да безпокои мъжа ми в градината. Ангъс тъкмо засаждаше някакви луковици и не искаше да му пречат, а онзи не спираше да му обяснява какво можела да прави прахосмукачката… как можела да чисти завеси, възглавници и какво ли още не. „Всичко — казваше му, — абсолютно всичко.“ И тогава Ангъс вдигна глава и го попита: „А може ли да сади луковици?“ Стана ми смешно, защото човекът се стъписа и си отиде.