— И смятате, че това е човекът от снимката?
— Ами… не, не съм много сигурна — отговори жената, — защото онзи беше много по-млад, като се замисля. Но въпреки всичко ми се струва, че съм виждала това лице. Да. Колкото повече го гледам, толкова съм по-сигурна, че е идвал тук, за да ми предлага да си купя нещо.
— Може би ви е предлагал застраховки?
— Не, не застраховки. Мъжът ми се грижи за тези неща. Имаме си застраховка. Но въпреки това… Да, колкото повече гледам тази снимка…
Хардкасъл не се почувства особено окуражен. От опит знаеше, че на жена като госпожа Макнотън много би й се искало да е виждала убития заради самото вълнение от този факт. И колкото повече гледаше снимката, толкова по-сигурна щеше да става, че е виждала някого, който прилича на него.
Той въздъхна.
— Струва ми се, че караше фургон — продължи жената. — Но не мога да си спомня кога дойде. Като онези, с които карат хляба.
— Но не го видяхте, вчера, нали?
Лицето й леко помръкна. Тя махна разрошените сиви къдрици от челото си.
— Не, не. Не беше вчера. Поне… така ми се струва. — След това отново се оживи. — Може би мъжът ми ще си спомни.
— Вкъщи ли е той?
— В градината е.
Тя посочи през прозореца, където в този момент един възрастен мъж буташе ръчна количка.
— Може ли да поговорим и с него?
— Разбира се. Елате оттук.
Тя ги изведе в градината през страничната врата. Господин Макнотън се беше изпотил здравата.
— Тези господа са от полицията, Ангъс — обясни жена му запъхтяно. — Дошли са заради убийството у Пебмарш. Имат снимка на убития. Знаеш ли, сигурна съм, че съм го виждала някъде. Не беше ли онзи, който дойде миналата седмица да ни пита дали имаме някакви старинни вещи за продан?
— Дайте да погледна — каза професорът. — Дръжте я вие, че ръцете ми са много мръсни.
Той хвърли един поглед на снимката и отсече:
— Никога не съм виждал този човек.
— Казаха ни, че обичате да се занимавате с градината си.
— Кой? Госпожа Рамзи?
— Не. Господин Бланд.
Ангъс Макнотън презрително изсумтя:
— Бланд няма понятие от градинарство. Само копае, това е. Сади бегонии и герании. Това не е градинарство. Сякаш си в обществен парк. Интересуват ли ви растенията, инспекторе? Разбира се, сега не е сезонът, но имам едно-две неща, които ще ви изненадат. Храсти, за които казват, че виреят добре само в Девън и Корнуол. А аз ги отглеждам тук.
— Боя се, че не разбирам от градинарство — каза Хардкасъл.
Макнотън го изгледа както художник гледа купувач, който казва, че не разбира от изкуство, но знае какви картини му харесват.
— Боя се, че дойдохме тук по един далеч не така приятен повод.
— Разбира се. Тази работа вчера. Когато се е случило, аз бях тук, в градината.
— Така ли?
— Искам да кажа, когато момичето изпищя.
— И какво направихте?
— Ами — отговори възрастният мъж простодушно, — не направих нищо. Помислих си, че пак са лудите деца на госпожа Рамзи. Винаги крещят, викат и вдигат шум.
— Но този писък не се е чул откъм нейната къща.
— Не. Ако тези момчета стояха само в техния двор… Но те ходят навсякъде. Пъхат се през плета и гонят нещастните котки на госпожа Хеминг. Няма кой да ги подхване както трябва, това е лошото. Майка им е мекушава. Разбира се, когато в къщата няма мъж, децата започват да правят каквото си поискат.
— Господин Рамзи пътува много, доколкото разбрах.
— Някакъв строителен инженер е — обясни господин Макнотън. — Наистина пътува непрекъснато. Язовирни стени, тръбопроводи или нещо такова. Преди месец внезапно се наложи да замине за Швеция. Естествено цялата домакинска работа легна на плещите на жена му — готвене, чистене и така нататък. Как няма да се почувстват като отвързани? Не са лоши деца, но имат нужда от дисциплина.
— И освен тези писъци не видяхте и не чухте нищо друго, така ли? А кога ги чухте, между другото?
— Нямам представа — отговори мъжът. — Винаги си свалям часовника, преди да дойда тук. Веднъж го намокрих с маркуча и после едва го поправиха. Колко часът беше, мила? Ти също чу писъците, нали?
— Трябва да е било към два и половина. Поне половин час, след като свършихме с обяда.