— Разбирам. В колко часа обядвате обикновено?
— Един и половина — каза господин Макнотън. — Ако имаме късмет. Тази датчанка изобщо няма чувство за времето.
— И след това лягате да поспите?
— Понякога. Вчера не. Исках да довърша каквото бях започнал. Разчиствах, пренасях тор от купчината.
— Няма нищо по-хубаво от естествения тор — отбеляза Хардкасъл тържествено.
Лицето на господин Макнотън просветна.
— Така е! Няма по-добро! А колко хора съм убедил в това! Да използват всичките тези химикали! Чисто самоубийство!
Той дръпна Хардкасъл за ръката, улови дръжките на количката и тръгна към оградата, която разделяше градината от двора на номер деветнайсет. Скрита зад люлякови храсти, купчината естествен тор се разкри пред очите им в цялото си великолепие. Мъжът закара ръчната количка до един малък навес край нея, където внимателно бяха подредени градинарските сечива.
— Поддържате добър ред — забеляза Хардкасъл.
— Човек трябва да се грижи за инструментите си — отвърна Макнотън.
Инспекторът погледна замислено към номер деветнайсет. От другата страна на оградата се виждаше пергола с рози, която водеше до къщата.
— Значи не видяхте никого в градината на номер деветнайсет? Или някой да гледа през прозореца?
Господин Макнотън поклати глава.
— Не видях нищо такова — каза той. — Съжалявам, че не мога да ви помогна, инспекторе.
— Знаеш ли, Ангъс — намеси се жена му. — Стори ми се, че забелязах някаква фигура да се спотайва в градината на госпожица Пебмарш.
— Не мисля, че си забелязала подобно нещо, мила — отсече съпругът й. — Аз също не съм.
— Тази жена е готова да каже, че е видяла всичко — изръмжа Хардкасъл, когато отново се качиха в колата.
— Значи не смяташ, че е познала човека от снимката?
Инспекторът поклати глава.
— Съмнявам се. Иска й се да го е виждала. Познавам този тип свидетели много добре. Когато я притиснах да каже нещо по-конкретно, не можа да си спомни нищо, нали?
— Не можа.
— Разбира се, не изключвам възможността да е седяла срещу този човек в автобуса, но ако питаш мен, просто си фантазира. Ти как смяташ?
— Същото.
— Не научихме много — въздъхна Хардкасъл. — Е, има и някои странни неща. Например чудно ми е защо госпожа Хеминг, колкото и да е погълната от котките си, знае толкова малко за съседката си госпожица Пебмарш. И да реагира с такова безразличие на вестта за убийството…
— Тя е апатична жена.
— Тя е разсеяна жена — каза Хардкасъл. — От онези, край които могат да стават кражби, обири, убийства и те няма да забележат нищо.
— Добре се е оградила. Тази тел и храсталаците не й позволяват да вижда какво става извън двора й.
Стигнаха до полицейския участък. Хардкасъл се усмихна и каза:
— Е, сержант Лам, мога да те освободя от дежурство.
— Няма ли да ходим при още някого?
— Не в момента. По-късно трябва да отида на още едно място, но няма да те взема със себе си.
— Е, благодаря ти за тази сутрин. Можеш ли да помолиш някого да препише бележките ми на машина? — Колин му ги подаде. — Каза, че предварителното следствие ще е вдругиден. В колко часа?
— Единайсет.
— Добре, ще се върна за него.
— Заминаваш ли?
— Утре трябва да отида до Лондон. Да предам доклада си.
— Мога да се досетя на кого.
— Нямаш право да се досещаш за такива неща.
Хардкасъл се усмихна.
— Предай на старото момче много поздрави.
— Освен това може би ще отида да се консултирам със специалист.
— Специалист? Какъв специалист? Какво ти е?
— Нищо. Само мозъкът ми е малко бавен. Нямах предвид лекар специалист. Специалист в твоята област.
— От Скотланд Ярд?
— Не. Частен детектив. Приятел на баща ми. И мой. Тази твоя фантастична история е точно в неговата област. Ще му допадне и ще го освежи. Имам чувството, че има нужда от това.
— Как се казва?
— Еркюл Поаро.
— Чувал съм за него. Мислех си, че е умрял.
— Не е. Но имам чувството, че е отегчен. Това е по-лошо.
Хардкасъл го погледна с любопитство.
— Странен човек си ти, Колин. Имаш такива странни приятели.
— Ти също си в това число — отговори Колин Лам и му се усмихна.
Дванайсета глава