След като се раздели с Колин, инспектор Хардкасъл погледна четливо изписания адрес в бележника си и кимна. После го прибра в джоба си и се зае с обикновените си полицейски задачи.
Денят се оказа тежък за него. Изпрати да му донесат кафе и сандвичи, след което изслуша доклада на сержант Крей — не бяха открили нищо полезно. Никой от гарата и автогарата не беше разпознал убития по снимката. Лабораторните изследвания на дрехите му не доведоха до нищо. Костюмът очевидно бе ушит от добър шивач, но етикетът с името му беше махнат. Може би господин Къри държеше на анонимността си? Или убиецът?
Но най-сигурните резултати щяха да дойдат от изследванията на зъбния статус — нужните материали бяха разпратени, където трябва — макар че изследванията отнемаха доста време. Ако, разбира се, господин Къри не беше чужденец. Хардкасъл се замисли върху това. Не беше изключено убитият да е французин. От друга страна, дрехите му определено не бяха френски. Но и нямаше етикети от обществена пералня.
Хардкасъл не бързаше. Идентификацията на труповете много често беше бавна и трудна работа, но в края на краищата винаги се намираше някой, който да ги разпознае — зъболекар, лекар, хазяйка, някой от обществената пералня. Снимката щеше да бъде разпратена по полицейските участъци, за да се публикува във вестниците. Рано или късно истинската самоличност на убития щеше да стане известна.
Междувременно инспекторът имаше да върши много неща, и то не само във връзка с този случай. Остана на работното си място до пет и половина. Тогава погледна часовника си и реши, че е време да се обади, където трябва.
Сержант Крей му бе докладвал, че Шийла Уеб днес е била на работа в бюрото на госпожица Мартиндейл, че в пет трябвало да отиде да работи с професор Парди в хотел „Кърлю“ и че е малко вероятно да свърши преди шест и половина.
Как се казваше леля й? Лоутън. Госпожа Лоутън, на Палмърстоун Роуд, номер 14. Не взе служебната кола, а предпочете да отиде пеша дотам, защото не беше далече.
Палмърстоун Роуд беше мрачна улица, видяла, както се казва, и по-добри дни. Хардкасъл забеляза, че повечето къщи са разделени на апартаменти и мезонети. Когато сви зад ъгъла, едно момиче, което идваше по тротоара срещу него, го погледна и за миг се поколеба. Дълбоко замислен, инспекторът остана с впечатлението, че то понечи да го попита нещо, но се отказа. Зачуди се защо в главата му се появи мисълта за обувки… Не, за една обувка. Лицето на момичето му се стори познато. Кое беше то? Някое, което бе виждал напоследък? Може би то го беше познало и искаше да го заговори?
Спря и се обърна назад. Момичето бързо се отдалечаваше. „Лошото е — помисли си той, — че лицето й е от онези, които човек трудно може да запомни.“ Сини очи, светла кожа, леко отворена уста. Уста. Това също му напомняше нещо. Нещо, което момичето беше правило с устата си? Говорило е? Слагало си е червило? Не.
Малко се ядоса на себе си. Гордееше се със способността си да разпознава лица. Често повтаряше, че никога не може да забрави физиономия, която е видял на подсъдимата скамейка или на свидетелската банка, но хора имаше навсякъде, не само в съда. Едва ли би могъл да запомни всяка келнерка, която му е сервирала или пък кондукторките в автобуса. Престана да мисли за това.
Беше пристигнал пред номер четиринайсет. Входната врата беше открехната, имаше звънци с имена. Прочете, че госпожа Лоутън живее на партера. Влезе и позвъни на апартамента вляво. Мина известно време.
Най-накрая отвътре се чуха стъпки и му отвори висока, слаба жена с разпусната коса, която беше по пеньоар и му се стори леко задъхана. Откъм кухнята се носеше силна миризма на лук.
— Госпожа Лоутън?
— Да? — Тя го изгледа неуверено, с леко раздразнение.
Хардкасъл реши, че е на около четирийсет и пет. Във външния й вид имаше нещо циганско.
— Какво има?
— Бих се радвал, ако можете да ми отделите минута-две.
— За какво? В момента съм доста заета. Не сте репортер, нали? — Попита рязко.
— Не съм — отговори Хардкасъл с разбиране. — Предполагам, че доста са ви тормозили.
— Наистина. Непрекъснато чукаха на вратата, звъняха, задаваха какви ли не глупави въпроси.
— Много неприятно наистина — съгласи се инспекторът. — Ще ми се да можехме да ви спестим всичко това, госпожо Лоутън. Между другото, аз съм инспектор Хардкасъл и се занимавам със случая, заради който са ви досаждали репортерите. С удоволствие бихме прекратили голяма част от безобразията им, но за жалост сме безсилни. Пресата също има своите права.