— Срамота е да безпокоят хората така — каза тя. — И на всичкото отгоре твърдят, че осведомяват обществеността. Във всички новини съм забелязала едно — че са изтъкани от лъжи отначало докрай. Могат да напишат каквото им хрумне. Е, влезте.
Тя се отдръпна, инспекторът прекрачи прага и затвори вратата. На пода бяха паднали няколко писма.
Госпожа Лоутън понечи да се наведе, за да ги вдигне, но инспекторът учтиво я изпревари. Погледът му се спря за част от секундата върху адресите в горния край.
— Благодаря.
Тя ги пое и ги остави на масичката във вестибюла.
— Заповядайте във всекидневната. Ето онази врата… Стори ми се, че нещо кипи на котлона. Веднага се връщам.
Изтича в кухнята. Инспектор Хардкасъл разгледа по-внимателно писмата върху масичката. Едното беше адресирано до госпожа Лоутън, а две други — до госпожица Р. С. Уеб. Влезе в посочената му стая. Беше малка, доста разхвърлена, обзаведена с овехтели мебели, но тук-там се виждаха ярки цветове или необикновени предмети — едно приятно на вид, може би скъпо парче венецианско стъкло с абстрактна форма и преливащи един в друг цветове, две ярки кадифени възглавници, глинен поднос с нарисувани мидени черупки.
„Или лелята, или племенницата — помисли си Хардкасъл — има слабост към оригиналничене.“
Госпожа Лоутън се върна малко по-задъхана отпреди.
— Мисля, че сега всичко е наред — каза доста неуверено.
Инспекторът се извини отново:
— Съжалявам, че идвам в неудобно време, но бях наблизо и реших да уточня с племенницата ви още някои неща около тази история, към която за жалост има отношение и тя. Надявам се това преживяване да не й се е отразило твърде зле. За нея сътресението трябва да е било голямо.
— Да, наистина — отвърна жената. — Шийла се върна ужасно разстроена, но тази сутрин всичко беше наред и отиде в бюрото както обикновено.
— Да, зная това. Но ми казаха, че е излязла да работи някъде навън и понеже не исках да я безпокоя, реших да дойда да поговорим тук. Изглежда, още не се е върнала, така ли?
— Тази вечер може и да закъснее — обясни госпожа Лоутън. — Работи с някакъв си професор Парди, а според думите й той е човек без никакво чувство за време. Винаги казвал: „Това няма да отнеме повече от десет минути, така че е по-добре да го свършим.“ След това, разбира се, десетте минути стават близо час. Иначе бил мил човек и винаги се извинявал. Няколко пъти й бил предложил да остане да вечеря с него, разтревожен, че я е задържал повече, отколкото трябва. Все пак това понякога е много неприятно. Мога ли аз да ви помогна с нещо, инспекторе? В случай, че Шийла се забави?
— Едва ли — отговори Хардкасъл с усмивка. — Разбира се, онзи ден взехме само най-важните данни, но дори не съм сигурен, че съм ги записал правилно… — Той се престори, че чете записките в бележника си. — Да, видим… Госпожица Шийла Уеб. Това ли е пълното й име, или има още едно? Тези данни трябва да са много точни за протоколите при предварителното следствие.
— То ще е вдругиден, нали? Тя получи призовка да се яви.
— Да, но не бива да се тревожи — успокои я Хардкасъл. — Просто ще трябва да разкаже какво се е случило.
— Още ли не знаете кой е този човек?
— Не. Боя се, че е още рано за това. В джоба му открихме визитна картичка и в началото мислехме, че е някакъв застрахователен агент, но сега изглежда по-вероятно да му е била дадена от някого. Може би е смятал да се застрахова.
— Разбирам. — Госпожа Лоутън доби леко заинтригуван вид.
— А сега трябва да запиша имената както трябва — продължи инспекторът. — Племенницата ви се казва Шийла Р. Уеб. Вече не помня какво беше другото име… Розали?
— Розмари — отговори госпожа Лоутън. — Беше кръстена Розмари Шийла, но винаги е смятала Розмари за много чудато име и никой не я нарича така.
— Разбирам.
Нищо в тона на Хардкасъл не издаваше, че е доволен, задето едно от предположенията му се бе оказало вярно. Той забеляза и още нещо. Това, че стана дума за името Розмари, не предизвика никакво смущение у госпожа Лоутън. За нея това беше чисто и просто името, което племенницата й не желае да използва.
— Сега вече всичко е наред — каза усмихнато инспекторът. — Доколкото разбрах, госпожица Уеб е дошла от Лондон и работи в машинописното бюро „Кавендиш“ от десет месеца. Предполагам, че не можете да си спомните точната дата?
— Наистина ми е трудно да кажа… беше някъде през ноември. Към края на ноември.