— Добре, това не е толкова важно. Преди да започне работа в бюрото, при вас ли живееше?
— Не. Беше в Лондон.
— Помните ли на какъв адрес?
— Имам го записан някъде. — Тя се огледа с разсеяния вид на неподреден човек. — Паметта ми е толкова къса. Беше нещо като Алингтън Гроув… Или Фулъм Уей… Живееше с още две момичета. Квартирите в Лондон са ужасно скъпи.
— Помните ли името на фирмата, в която работеше?
— О, да. „Хопгуд & Трент“. Агенция за недвижими имоти на Фулъм Роуд.
— Благодаря. Дотук всичко е много ясно. Госпожица Уеб е сираче, доколкото разбрах?
— Да — отговори жената и се размърда неспокойно. Очите й се насочиха към вратата. — Ще имате ли нещо против, ако отида до кухнята още веднъж?
— Разбира се, че не.
Хардкасъл стана и й отвори вратата. Тя излезе. Той се зачуди дали последният му въпрос не бе смутил събеседничката му поради някаква причина. Дотогава му бе отговаряла с готовност и веднага. Докато мислеше за това, тя се върна.
— Съжалявам — каза, — но знаете какво нещо е готвенето. Сега вече всичко е наред. Има ли още нещо, което искате да ме питате? Между другото си спомних, че не беше Алингтън Гроув, а Гарингтън Гроув. Номер седемнайсет.
— Благодаря — каза инспекторът. — Попитах ви дали госпожица Уеб има родители.
— Не, сама е. Родителите й са мъртви.
— Отдавна ли?
— Починаха, когато тя беше малка.
В тона й се долавяше някакво смущение.
— Дъщеря на ваш брат или сестра е тя?
— На сестра ми.
— Да. А какъв беше по професия господин Уеб?
Лоутън дълго мълча, преди да отговори. Беше прехапала устни. След това каза:
— Не знам.
— Не знаете?
— Искам да кажа, не си спомням. Толкова време мина!
Хардкасъл изчака, защото беше сигурен, че тя ще продължи. И не се излъга:
— Може ли да знам какво общо има това… Искам да кажа, какво значение има кои са били майка й и баща й, какво е работел той и така нататък?
— Предполагам, че няма нищо общо от ваша гледна точка, госпожо Лоутън, но виждате ли, обстоятелствата са доста необикновени.
— Какво искате да кажете? Какви необикновени обстоятелства?
— Госпожица Уеб е отишла в онази къща вчера, защото някой изрично е настоял по телефона да отиде лично тя. Този някой е искал именно тя да се окаже на местопрестъплението. Може би — инспекторът замълча за миг — този човек й е имал зъб за нещо.
— Не мога да си го представя. Шийла е чудесно и мило момиче.
— Да — съгласи се Хардкасъл. — Аз самият мисля така.
— И не мога да допусна, който и да било да говори противното! — добави войнствено лелята.
— Точно така. — Хардкасъл продължаваше да се усмихва добродушно. — Но не можете да не се съгласите, госпожо Лоутън, че някой е искал да постави племенницата ви в неприятно положение. Искал е тя да се окаже в къщата, в която има току-що убит човек. Това не е обикновена шега.
— Искате да кажете… искате да кажете, че някой е желаел да я обвинят в убийство? О, не, не мога да повярвам такова нещо!
— Наистина е трудно за вярване — съгласи се инспекторът, — но трябва да сме съвсем сигурни и да изясним нещата докрай. Възможно ли е да има някой младеж, който е влюбен в нея, а тя не му обръща внимание?
Понякога младите вършат безразсъдни неща и са много отмъстителни, особено ако са неуравновесени.
— Не мисля, че може да има нещо такова — отговори госпожа Лоутън, намръщено присви очи и се замисли. — Имаше едно-две момчета, с които Шийла дружеше, но нищо сериозно. Не е имала постоянен приятел.
— Може би е имала, докато е била в Лондон? — предположи инспекторът. — Вероятно не знаете много добре с кого е дружала там?
— Може и така да е… Затова ще трябва да попитате нея, инспекторе. Аз лично не съм чувала за каквито и да било неприятности.
— Може да е било и някое друго момиче. Не е изключено някоя от съквартирантките й да е изпитвала ревност към нея.
— Би могло — отговори госпожа Лоутън неуверено — да има някое момиче, което да иска да й отмъсти за нещо. Но чак убийство…
Това беше умна забележка и Хардкасъл си даде сметка, че събеседничката му в никакъв случай не е глупава жена.
— Знам, че звучи невероятно — каза той бързо, — но пък и цялата тази работа е невероятна.
— Сигурно е бил някой луд — предположи тя.
— Дори зад лудостта се крие някаква определена идея. Нещо, което я е предизвикало и я поддържа. Тъкмо затова ви попитах за родителите на Шийла Уеб. Ще се изненадате, като ви кажа колко често мотивите се коренят в миналото. Тъй като родителите на Шийла са починали, когато тя е била съвсем малка, от нея няма да мога да науча кой знае какво за тях. Затова се обръщам към вас.