— Разбирам. Добре, добре…
Хардкасъл долови, че притеснението и неувереността отново се появяват в гласа й.
— Едновременно ли са умрели? При злополука например?
— Не, нямаше злополука.
— Значи от естествена смърт?
— Да… виждате ли, всъщност не знам точно…
— Струва ми се, че би трябвало да знаете малко повече, отколкото ми казвате, госпожо Лоутън. — Той се осмели да изкаже предположение: — Може би са били разведени… или нещо такова?
— Не, не бяха разведени.
— Слушайте, госпожо Лоутън, не може да не знаете от какво е починала сестра ви!
— Не виждам какво… Искам да кажа, много е трудно да… да ровим в миналото. По-добре да не ровим. — В гласа й се появи объркване и отчаяние.
Хардкасъл я изгледа изпитателно и след малко тихо каза:
— Може би Шийла Уеб е била незаконно дете?
Веднага долови облекчението и едновременно с това ужасът, които се изписаха на лицето й.
— Шийла не е мое дете — каза тя.
— Тя е незаконородено дете на сестра ви, нали?
— Да. Но самата Шийла не знае това. Никога не съм й го казвала. Казах й, че родителите й са умрели, когато е била малка… Разбирате ли?…
— Да, да. Разбирам — отвърна инспекторът. — И ви уверявам, че ако престъплението не е свързано по някакъв начин с това, няма да има нужда да задавам подобни въпроси на племенницата ви.
— Искате да кажете, че няма нужда да й го казвате?
— Освен ако няма пряка връзка със случая, което ми се струва малко вероятно. Но трябва да ми съобщите всички факти, които са ви известни, госпожо Лоутън. Аз ви обещавам, че ще направя възможното те да си останат между нас.
— Никак не беше приятно — започна жената.
— В началото се чувствах много объркана. Сестра ми беше много умна… Стана учителка и се справяше много добре. Уважаваха я и я ценяха. Беше последният човек, за когото бихте си помислили, че може да…
— Да — прекъсна я инспекторът тактично, — това се случва често. Запознала се е с въпросния Уеб и…
— Дори не знаех името му — продължи госпожа Лоутън. — Дори не съм го виждала. Сестра ми дойде при мен и ми каза какво е станало. Че очаква дете и че мъжът не може… или не иска, така и не разбрах, да се ожени за нея. Тя беше много амбициозна и раждането на детето би я принудило да изостави кариерата си, защото когато излезе наяве… Така че естествено… обещах да й помогна.
— Къде е сега сестра ви, госпожо Лоутън?
— Нямам представа. Не знам — подчерта тя.
— Но е жива?
— Предполагам.
— И не поддържате връзки с нея?
— Тя настоя за това. Смяташе, че ще е по-добре за детето и за нея самата. Искаше да скъса с миналото напълно. Така и постъпихме. И двете имахме малка издръжка, оставена ни от майка ни и Ан ми прехвърли своя дял, за да се грижа за детето. Каза ми, че ще продължи да се занимава с професията си, но че смята да смени училището. Беше й хрумнало да размени мястото си за една година с някой учител в чужбина. В Австралия или някъде другаде. Това е, което знам, инспекторе. Не мога да ви кажа нищо повече.
Той я погледна замислено. Дали наистина знаеше само това? Не беше лесно да отговори със сигурност на този въпрос. Беше убеден, че не би му казала нищо повече. Можеше и наистина да не знае. Колкото и бегло да бе описанието на сестрата, Хардкасъл остана с впечатлени — ето, че е била силна, волева натура. Жена, която не би позволила една грешка да съсипе целия й живот. Съвсем хладнокръвно е направила това, което е сметнала за необходимо, за да осигури издръжката и щастието на детето си, и е изчезнала, за да започне отначало.
„Отношението й към детето може да се обясни — мислеше Хардкасъл, — но дали може да се обясни отношението към родната й сестра?“
— Изглежда странно — каза той тихо, — че досега не се е опитала да се свърже с вас чрез писмо, че не е искала да научи как е детето.
Госпожа Лоутън поклати глава.
— Нямаше да ви се вижда странно, ако я познавахте. — Решенията й винаги бяха окончателни и категорични. Освен това двете не бяхме много близки. Аз съм значително по-млада от нея… с дванайсет години. Както казах, не бяхме много близки.