— А как реагира мъжът ви на това осиновяване?
— Вече бях вдовица. Омъжих се млада и мъжът ми загина през войната. По онова време имахме малка сладкарничка.
— Къде стана всичко това? Не тук в Кроудийн, предполагам?
— Не. Тогава живеехме в Линкълншир. Веднъж дойдох през отпуската си и толкова ми хареса, че продадох всичко и се установих тук. По-късно, когато Шийла тръгна на училище, започнах работа в „Роско & Уест“, големия магазин за платове, знаете го. Все още работя там. Хората са много мили.
— Е — каза Хардкасъл и стана, — благодаря ви, че ми отделихте от времето си. И за откровеността, госпожо Лоутън.
— Нали няма да кажете нищо на Шийла?
— Не, освен ако е абсолютно необходимо. Ако някое от тези минали събития се окаже свързано с убийството на „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет… Но според мен това е малко вероятно. — Той извади от джоба си снимката, която вече бе показал на толкова много хора, и й я подаде. — Познавате ли този човек?
— Вече видях снимката във вестника — отговори тя и поклати глава. — Не. Напълно сигурна съм, че никога досега не съм го срещала. Не мисля, че е тукашен, иначе сигурно щях да помня физиономията му. — Тя замълча за миг и добави съвсем неочаквано: — Има вид на добър човек. Джентълмен.
За инспектор Хардкасъл това беше старомодна дума, но бе прозвучала много естествено от устата на госпожа Лоутън. „Отраснала е в провинцията — помисли си той. — Тези хора още мислят по този начин.“ Той се вгледа в снимката и с изненада откри, че такова нещо не му беше минавало през ума. Дали наистина беше добър човек? Досега бе приемал обратното — може би несъзнателно, може би се бе повлиял от факта, че в джоба му намериха визитна картичка с фалшиво име и адрес. Предположението, което изказа преди малко пред госпожа Лоутън, би могло да е вярно. Може би някой измамник, представящ се за застрахователен агент, бе напъхал тази картичка в ръцете му. „А това — мислеше той с горчивина — ще усложни нещата още повече.“
Погледна часовника си.
— Не трябва да ви преча да довършите готвенето си. Тъй като племенницата ви още не се е прибрала…
Домакинята също погледна часовника над камината. „Слава Богу, в тази стая има само един часовник“ — каза си инспекторът.
— Да, закъснява. Малко съм изненадана. Добре, че Една не остана да я чака.
Тя видя учуденото изражение на Хардкасъл и обясни:
— Една е колежка на Шийла. Дойде да се види с нея тази вечер и почака малко, но после реши да си тръгне. Имала среща с някого. Щяла да я види утре или някой друг път.
Инспекторът изведнъж се сети. Момичето, което бе минало покрай него на улицата! Сега си спомни какво общо имаха обувките. Разбира се! Това беше секретарката, която ги бе приела в машинописното бюро.
Когато излизаха, тя държеше обувка със счупен ток и съкрушено се питаше как ще се прибере у дома. Доста безлично същество. Докато говореше, в устата имаше бонбон, спомни си той. На улицата тя го бе познала, а той нея — не. И се бе поколебала, сякаш имаше намерение да го заговори. Зачуди се какво ли щеше да му каже. Може би щеше да обясни защо е дошла да се види с Шийла Уеб? Или пък е очаквала той да я заговори?
— Добри приятелки ли са с племенницата ви? — попита Хардкасъл.
— Не особено. Работят на едно и също място и така нататък, но ми се струва, че Една не е много умно момиче. Не са добри приятелки. Дори се учудих, че толкова държи да види Шийла. Спомена, че не можела да разбере нещо, и искала да я попита.
— Не ви ли каза какво е то?
— Не. Можело да почака и не било толкова важно.
— Аха. Е, трябва да тръгвам.
— Странно — каза госпожа Лоутън, — че Шийла не се обади по телефона. Обикновено го прави, ако се налага да закъснее. Професорът понякога я кани да остане за вечеря. Е, предполагам, че ще се върне всеки момент. Доста се чака за автобус, а онзи хотел никак не е близо. Не искате ли да й предам нещо?
— Не, не е необходимо — отговори инспекторът.
Когато излизаше, той попита:
— Между другото, кой избра имената на племенницата ви? Розмари и Шийла. Вие или сестра ви?
— Шийла се казваше майка ни. Розмари е избор на сестра ми. Странно име фантазьорско. А сестра ми не беше нито странна, нито сантиментална.
— Е, лека нощ, госпожо Лоутън.
Когато инспекторът излезе, се замисли: „Розмаринът символизира спомените… Хм. Романтични спомени? Или нещо съвсем различно?“
Тринайсета глава