Минах по Черинг Крос Роуд и след малко завих в плетеницата от улички, които криволичат между Ню Оксфорд Стрийт и Ковънт Гардън. Тук имаше най-невероятни магазинчета — антиквариат, работилница за поправяне на кукли, магазин за балетни обувки, за чуждестранни деликатеси.
Устоях на десетките кафяви стъклени очи в работилницата за кукли и най-накрая стигнах до целта си — малка прашна книжарничка, недалеч от Британския музей. Навън бяха разпънати обичайните поставки с книги — старинни романи, древни учебници, всякакви чудати издания на смешно ниски цени и дори аристократични томове, почти всичките страници, на които бяха налице. Някои от тях бяха и с непокътнати корици.
Влязох. Наложи се да се промъкна странично, защото с всеки изминал ден купчините нестабилно подредени книги отнемаха все повече и повече територия от коридорчето към улицата. Вътре ставаше ясно, че книгите владеят магазинчето, а не обратно. Те се бяха разпълзели навсякъде — множаха се и се плодяха и очевидно нямаше достатъчно здрава ръка, която да ги постави на мястото им. Разстоянието между лавиците беше толкова малко, че едва можеше да се мине. На всеки рафт и маса имаше купчини томове. На едно затрупано с книги бюро в ъгъла седеше възрастен човек със смешна шапка и едро, плоско лице, като на препарирана риба. Имаше вид на отказал се от неравната борба. Бе направил опит да наложи волята си над книгите, но очевидно те бяха наложили своята над него.
Беше като древния английски крал Кнут, който, за да покаже на придворните си, че не е всемогъщ, наредил на прилива да се отдръпне. Със същия успех и този старец можеше да спре нашествието на книгите. Това беше господин Соломон, собственикът на магазина. Позна ме, втренчените му рибешки очи омекнаха и ми кимна.
— Има ли нещо за мен? — попитах го аз.
— Ще трябва да се качите горе и да проверите, господин Лам. Все още ли се интересувате от водорасли?
— Да.
— Е, знаете къде са. Морска биология, вкаменелости, Антарктида — на втория етаж. Завчера получих нов пакет. Отворих го, но нямах време да подредя книгите както трябва. Ще ги видите в ъгъла.
Кимнах и се промъкнах до дъното на магазина, където имаше паянтова и много мръсна стълба. Първият етаж бе посветен на ориенталистиката, изкуствата, медицината и френските класици. В това помещение се намираше и едно интересно, закрито със завеса кътче, което не беше известно на много хора. Там се съхраняваха „странни“ и „любопитни“ томове, към които проявяваха интерес само познавачи. Продължих към втория етаж.
В помещението бяха струпани книги по археология, естествена история и други достойни науки. Проправих си път между посетителите — студенти, застаряващи полковници и свещеници, завих зад една лавица, прескачайки няколко купчини книги, оставени на пода, и се оказах изправен пред две същества от различен пол, вероятно студенти, вкопчени в страстна прегръдка и забравили за околния свят.
— Извинете — казах твърдо, отстраних ги от пътя си, дръпнах завесата, която скриваше една врата, отключих и влязох в нещо като вестибюл с току-що боядисани стени, по които висяха картини с шотландски крави. В другия край имаше още една врата с излъскано чукче. Почуках дискретно и ми отвори възрастна жена с прошарена коса, удивително старомодни очила, черна пола и пуловер на зелени райета.
— Ти ли си? — каза тя, без да поздрави. — Вчера питаше за теб. Не е много доволен. — Тя поклати глава като гувернантка пред непослушно дете. — Ще трябва да вземеш мерки.
— Остави това, Бавачке! — отвърнах аз.
— И не ме наричай Бавачке! Колко пъти да ти казвам, че е неприлично!
— Сама си си виновна — казах аз. — Не ми говори сякаш съм бебе.
— Време ти е да пораснеш. Хайде, влизай.
Тя натисна един звънец, вдигна слушалката на телефона на бюрото си и каза:
— Дойде господин Колин. Да, изпращам го при вас.
Тя остави слушалката и ми кимна.
Влязох през вратата в дъното и се оказах в една толкова задимена стая, че едва се виждаше. След като очите ми се пригодиха към обстановката, различих обемистото тяло на шефа, седнал на праисторическо кресло, край което бе поставено малко старомодно писалище.
Полковник Бек свали очилата си, бутна настрани писалището, върху което се мъдреше някакъв дебел том, и ме погледна с неодобрение.
— Ето те и теб най-накрая.
— Да, сър — отговорих аз.
— Откри ли нещо?
— Не, сър.
— Няма да се разберем така, Колин! Искам да сме наясно. Луни и полумесеци! Как ли пък не!