— Все още мисля, че… — започнах.
— Добре, добре. Все още мислиш. Само че ние не можем да чакаме до безкрайност, докато се намислиш.
— Признавам, че беше интуиция.
— В това няма нищо лошо — каза полковник Бек. Той обичаше да противоречи. — Най-добрите резултати съм постигал, когато съм се водел по интуицията си. Само че твоята изглежда не върши никаква работа. Докъде стигна с кръчмите?
— Минах през тях, сър. Сега се занимавам с полумесеците. Тоест с кварталите с форма на полумесец.
— Очевидно. Не съм си мислел, че ще обикаляш пекарните, в които правят френски кифлички, макар че като се замислиш, защо пък не? В някои от тях държат на всяка цена да правят кроасани, които всъщност не са френски. И ги държат дълбоко замразени като всичко останало. Затова не можеш да хапнеш нищо вкусно в наши дни.
Изчаках, за да видя дали ще се задълбочи върху тази тема. Беше една от любимите му. Той обаче видя, че очаквам това, и се въздържа.
— Огледа ли всичко наоколо?
— Почти. Остава още малко.
— Искаш да кажеш, че ти трябва още време, нали?
— Да, трябва ми още време — отговорих аз. — Налага се да остана там, където съм, още малко. Попаднах на съвпадение, което би могло да означава нещо.
— Не го усуквай. Говори с факти.
— Проучвам „Уилбрахъм Кресънт“.
— И удари на камък. Или не?
— Не съм сигурен.
— Обясни мисълта си, момче. Говори ясно!
— Съвпадението е в това, че в „Уилбрахъм Кресънт“ беше убит човек.
— Кой е този човек?
— Все още не се знае. В джоба му имаше визитна картичка с име и адрес, но те се оказаха фалшиви.
— Да. Подозрително. Връзва ли се с нещо друго?
— Не мога да разбера, сър, но въпреки това…
— Знам, знам. Въпреки това… Е, защо дойде? Дойде да поискаш разрешение да продължиш да се ровиш из „Уилбрахъм Кресънт“, където и да се намира това странно място?
— Намира се в Кроудийн. На осемнайсет километра от Портълбъри.
— Да, да. Много хубаво градче. Но ме интересува защо дойде тук. Обикновено не искаш разрешение, а правиш каквото си знаеш, нали?
— Боя се, че сте прав, сър.
— Защо тогава?
— Имам нужда от пълна информация за няколко личности.
Полковник Бек въздъхна и придърпа отново писалището пред себе си. Извади от джоба си химикалка, духна върха й и ме погледна.
— Е?
— Къщата се нарича „Диана Лодж“. Адресът е „Уилбрахъм Кресънт“, номер двайсет. Там живее жена на име госпожа Хеминг с около четиринайсет котки.
— Диана? Хм — каза полковник Бек. — Богинята на лова и Луната. Диана Лодж. Добре. Какво работи тази госпожа Хеминг?
— Нищо — отговорих аз. — Погълната е от грижите по котките си.
— Много добро прикритие, струва ми се. Може и да е тя. Това ли е всичко?
— Не. Има и един човек на име Рамзи. Живее на номер шейсет и две. Твърди се, че е строителен инженер и често пътува в чужбина.
— Това ми харесва повече. Искаш информация за него, така ли? Добре.
— Има съпруга — продължих аз. — Много мила жена и две немирни деца. Момчета.
— Може и да има. Случвало се е и друг път. Помниш ли Пендълтън? Той също имаше жена и деца. Много приятна при това. Но най-глупавата, която съм виждал. И през ум не й беше минало, че мъжът й е нещо друго, а не е олицетворение на почтеността в търговията с книги за Изтока. Освен нея имаше съпруга в Германия с две дъщери и още една в Швейцария. Не знам за какво му бяха — за прикритие или поради ненаситност. Естествено, той никога не би признал второто. Както и да. Искаш информация за господин Рамзи. Нещо друго?
— Не съм много сигурен. На номер шейсет и три живее възрастно семейство. Пенсиониран професор и жена му. Името му е Макнотън. Шотландец. Занимава се с градината си. Нямам причина да смятам, че при тези хора има нещо нередно, но все пак…
— Добре. Ще проверим. За всеки случай.
— А защо се интересуваш точно от тези хора между другото?
— Дворовете им опират в двора на къщата, в която беше извършено убийството.
— Прилича ми на упражнение по френски — отговори полковник Бек. — Къде е трупът на чичо ми? В градината на братовчеда на леля ми. А кой живее на самия номер деветнайсет?
— Сляпа жена. Бивша учителка. Сега преподава в училище за слепи и местната полиция я разследва.
— Сама ли живее?