— В това не съм много сигурен — каза Поаро. — А как е баща ти, приятелю?
— Добре е. Много е зает с ружите си… или май бяха хризантеми? Сезоните се сменят толкова бързо, че не мога да запомня кое кога цъфти.
— Значи се занимава с цветя.
— Изглежда, всички стигат до това накрая.
— Не и аз — възрази Еркюл Поаро. — Е, да, веднъж опитах с тиквичките, но никога повече. Ако искаш да имаш хубави цветя, защо не отидеш в цветарския магазин? Бях останал с впечатлението, че добрият полицейски шеф има намерение да пише мемоарите си.
— Започна — отговорих аз, — но разбра, че много неща ще трябва да останат извън тях. Стигна до заключението, че останалото е прекалено незначително, за да се напише.
— Да, за съжаление дискретността трябва да се спазва — съгласи се Поаро. — Иначе баща ти би могъл да сподели някои твърде любопитни неща. Възхищавам се от него. Знаеш ли, неговите методи ми бяха твърде интересни. Беше толкова директен. Използваше очевидното така, както никой друг преди това. Залагаше капани — най-очевидните възможни — на хората, които искаше да — улови с тях, си казваха: „Това е прекалено очевидно, за да е капан.“ И се хващаха!
Аз се засмях.
— Е, в днешно време не е на мода синовете да се възхищават от бащите си. Повечето от тях сядат с отровно перо и описват всички възможни мръсотии с неприкрито удоволствие. Лично аз уважавам дълбоко своя старец. Надявам се един ден да стана толкова добър, колкото беше той. Разбира се, работата ни не е една и съща.
— Но има нещо общо помежду им — отбеляза Поаро. — Много общо. Естествено — той се прокашля деликатно, — ти трябва да работиш зад кулисите, което на него не му се налагаше. Мисля, че трябва да те поздравя за големия успех напоследък, нали? Аферата „Ларкин“.
— Дотук добре — отговорих аз, — но се налага да разбера още доста неща, за да доведа всичко докрай. Както и да е, не дойдох тук, за да говорим за това.
— Разбира се, че не! — Той ми посочи един стол и ми предложи билков чай, който отказах веднага.
В следващия миг влезе Джордж с поднос, на който имаше уиски, чаша и сифон. Остави го на масичката до мен.
— А как са нещата при вас? — Попитах го аз, погледнах купчината книги край него и добавих: — Може би правите някакво проучване?
Поаро въздъхна:
— Може да се нарече и така. Да. Може би донякъде е истина. Напоследък изпитвам остра нужда от някаква загадка. Казах си, че няма значение каква е тя. Може да е като при стария Шерлок Холмс — да е дълбока толкова, колкото магданозът потъва в краве масло. Важното е да има такава. Виждаш ли, нямам нужда да упражнявам мускулите си, а мозъчните си клетки.
— Колкото да се поддържате във форма, така ли?
— Да. — Той въздъхна. — Но никак не е лесно да намериш загадка. Вярно е, че във вторник имаше случай… Необяснимата поява на три сухи портокалови кори в поставката за чадъри. Как са попаднали там? Откъде биха могли да се появят? Аз самият не ям портокали. Джордж никога не би пуснал там такова нещо. Нито пък е възможно някой посетител да е донесъл със себе си парчета портокалова кора. Да, това беше сериозна загадка.
— И вие я разрешихте?
Той отговори с повече тъга, отколкото с гордост:
— Не се оказа много интригуващо. Просто се смени жената, която чисти, и новата довела, въпреки че е забранено, едното от децата си. Не звучи интересно, но докато стигна до този отговор, трябваше да изоблича множество лъжи, заблуди и така нататък. Доволен съм, макар че проблемът беше незначителен.
— Разочароващ — предположих аз.
— Точно така — каза Поаро. — Аз съм скромен. Но все пак няма нужда да се използва сабя, за да се среже канап на опаковка.
Аз поклатих глава сериозно, а той продължи:
— Напоследък започнах да чета за някои истински, все още неразкрити престъпления и се мъча да открия свои решения.
— Имате предвид случаи като Аделаид Бартлет и Браво?
— Точно така. Но никак не беше лесно. Аз лично нямам никакви съмнения по въпроса кой е убил Чарлс Браво. Приятелката му може и да е била замесена, но не тя е вдъхновила нещата. Нещастното подрастващо момиче Констанс Кент… Мотивите, които биха могли да я накарат да удуши малкото си братче, което без съмнение е обичала, винаги са оставали загадка. Но не и за мен. Стана ми ясно веднага щом прочетох за този случай. Що се отнася до Лизи Бордън, много бих искал да можех да задам няколко въпроса на хората около нея. Почти съм сигурен какви биха били отговорите им. Уви, всички те отдавна са мъртви.