Помислих си, както и друг път, че скромността не е сред качествата на Поаро.
— И какво направих след това? — продължаваше той.
Реших, че от доста време не е разговарял с някого и сега просто се радва на гласа си.
— От реалния живот се обърнах към художествената литература. Тук до мен има най-различни криминални романи. Започнах отзад напред. — Той взе книгата, която бе оставил на стола, когато влязох, и ми я подаде. — Ето, скъпи Колин, това е „Случаят «Левънуърт»“.
— Доста стара книга — отбелязах аз. — Струва ми се, баща ми е споменавал, че я е чел като ученик. Сигурно е доста старомодна?
— Възхитителна е — каза Поаро. — Човек се наслаждава на атмосферата от онова време, на добре разработената и целенасочена мелодрама. Тези щедри описания на златната красота на Елеонор, на лунната красота на Мери!
— Трябва да я прочета пак — казах аз. — Забравил съм описанията на красивите жени.
— И прислужничката Хана, която е описана толкова реалистично, самият убиец — отличен психологически портрет.
Дадох си сметка, че ме очаква цяла лекция, и се приготвих да слушам.
— След това да вземем „Приключенията на Арсен Люпен“ — продължи Поаро. — Каква фантастика! Колко нереалистично! И все пак каква жизненост и енергия има в тях! Нелепи са, но пък имат чар. И хумор.
Той остави „Приключенията на Арсен Люпен“ и взе друга книга.
— „Тайната на жълтата стая“. Ето това е истинска класика! Одобрявам я отначало докрай! Такъв логически подход! Разбира се, помня критиците й, които твърдяха, че не била реалистична. Но това не е така, скъпи Колин! Не, не и не. Може би е близо до границата, но е съвсем реалистична. Има малка разлика. Всичко в тази книга е истина, макар и прикрита зад умелата и ловка употреба на думите. Всичко се изяснява във върховния момент, когато мъжете се срещат в пресечната точка на три коридора. — Той я остави внимателно. — Определено е шедьовър, но за жалост почти забравен в наши дни.
Поаро прескочи двайсетина години и заговори за по-късни автори:
— Освен това прочетох някои от ранните творби на госпожа Ариадна Оливър. Тя, може да се каже, е моя приятелка, а струва ми се, че и твоя. Не казвам, че одобрявам напълно романите й. Случките, които описва, са много невероятни. Дългата ръка на съвпадения се използва прекалено свободно. И тъй като по онова време е била млада, тя е проявила глупостта да направи детектива си финландец, а е ясно, че не познава Финландия и финландците, освен може би творбите на Сибелиус. Въпреки всичко има оригинални хрумвания, понякога прави хитри умозаключения, а в последно време е научила и много неща, които по-рано не знаеше. Например полицейските процедури. Също така напоследък е малко по-добре осведомена за огнестрелните оръжия. И най-важното, може би вече се е сдобила с приятел адвокат или прокурор, който я е ограмотил по някои въпроси на съдебната практика и законите.
Той остави книгата на госпожа Ариадна Оливър и взе друга.
— А това е Сирил Куейн. Той е майстор на алибито.
— Ако си спомням правилно — казах аз, — това е един много скучен писател.
— Вярно е — съгласи се Поаро, — че нищо кой знае колко интересно не става в книгите му. Разбира се, има труп. Понякога и повече от един. Но при него най-важното е алибито, разписанието на влаковете, маршрутите на автобусните линии, разположението на провинциалните пътища. Признавам, че тази сложна и объркана употреба на алибито ми доставя удоволствие. Забавлявам се, като се опитвам да хвана грешките му.
— И предполагам, че винаги успявате?
Поаро беше честен.
— Невинаги — призна. — Далеч невинаги. Разбира се, след време човек осъзнава, че книгите му са почти еднакви. Алибитата му всеки път си приличат, макар и не напълно. Знаеш ли, скъпи Колин, представям си Сирил Куейн седнал в стаята си с лула в ръка — както е на снимките — да проучва внимателно железопътните, самолетните и всякакви други разписания. Струва ми се, че дори следи движението на презокеанските кораби. Но каквото и да кажеш, в книгите му има порядък и метод.
Той остави настрана господин Куейн и взе друга книга.
— Това е Гари Грегсън, невероятният автор на трилъри. Написал е поне шейсет и четири. Той е почти пълна противоположност на господин Куейн. Ако в книгите на Куейн не се случва почти нищо, то в книгите на Грегсън се случват прекалено много неща, при това хаотично и неправдоподобно. Всички те са силно оцветени. Това е мелодрама, разбъркана с клечка. Кръв, трупове, улики… всичко е струпано на едно място и започва да прелива. Прекалено крещящо, прекалено нереалистично. Както можеш да се досетиш, това не е лъжица за моята уста. Дори изобщо не е лъжица. Прилича на тайнствените американски коктейли, чиито съставки са много подозрителни.