— Е, това мога да направя — отговорих аз. — Стенографирах всички показания в ролята си на помощник на Хардкасъл. Донесох ги. Транскрибирани и преписвани на машина. Ето ги.
— Ти си умно момче. Наистина си умно момче! Постъпил си правилно. Много съм ти благодарен.
Смутих се.
— Имате ли някакви други предположения? — попитах.
— Да, винаги имам предположения. Онова момиче. Можеш да поговориш и с него. Направи го. Вече сте приятели, нали? Нима не я прегърна, когато тя изтича с писъци от къщата?
— Изглежда сте под влиянието на Гари Грегсън казах аз. — Завладял ви е мелодраматичният му стил.
— Може би е така — призна Поаро. — Човек се влияе от книгите, които чете.
— Що се отнася до момичето… — започнах аз и замълчах.
Поаро ме погледна изпитателно.
— Да?
— Не бих искал… Не желая…
— А, значи така? Значи дълбоко в себе си чувстваш, че това момиче има нещо общо с убийството?
— Не, няма такова нещо. Шийла се е оказала на местопрестъплението съвсем случайно.
— Не, драги мой, това не е случайност. Знаеш го много добре. Сам ми го каза. Повикали са я по телефона, нали? Именно нея.
— Но тя не знае защо.
— Не можеш да си сигурен в това. Много вероятно е да знае защо и да крие този факт.
— Не мисля — продължих да упорствам.
— Възможно е да откриеш защо, докато разговаряш с нея, дори самата тя да не си дава сметка за истината.
— Не виждам как… искам да кажа, че не се познаваме много добре.
Еркюл Поаро отново затвори очи.
— Наистина, в процеса на развитие на отношенията между един мъж и една жена има период, когато това твърдение е вярно. Тя е привлекателно момиче, нали?
— Да — отговорих. — Много привлекателно.
— Ще поговориш с нея — нареди той, — защото вече сте приятели. Освен това ще намериш повод да посетиш онази сляпа жена. Ще поговориш и с нея. Ще отидеш и в машинописното бюро, може би под предлог, че искаш да им възложиш някаква работа. Можеш да се сприятелиш с някоя от другите млади дами, които работят там. Ще се срещнеш с всичките тези хора и след това отново ще дойдеш при мен, за да ми кажеш какво си чул от тях.
— Имайте милост! — възкликнах аз.
— Няма нужда — отвърна Поаро. — Дори ще ти достави удоволствие.
— Изглежда не си давате сметка, че трябва да се занимавам и със своята работа.
— Ако си осигуриш известно разнообразие, ще работиш много по-добре — увери ме той.
Аз станах и се засмях.
— Добре. Вие сте лекарят. Ще чуя ли още мъдри съвети? Какво ще кажете за странните часовници?
Поаро се облегна отново и затвори очи. Това, което каза, беше напълно неочаквано:
Той отвори очи отново и кимна.
— Разбираш ли?
— Цитат от „Моржа и дърводелеца“, „Алиса в огледалния свят“.
— Точно така. Засега това е най-доброто, което мога да направя за теб, драги мой. Помисли.
Петнайсета глава
На предварителното следствие присъстваха доста хора. Развълнувани от убийството, жителите на Кроудийн очакваха с надежда да бъдат направени сензационни разкрития. Но заседанието се оказа сухо и скучно. Не беше нужно Шийла Уеб да се безпокои за явяването си — всичко свърши за по-малко от минута-две. Някой се обадил в машинописното бюро „Кавендиш“ и поискал да я изпратят на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет.
Тя направила каквото й казали и влязла във всекидневната. Там видяла трупа на убития, разпищяла се и хукнала навън да търси помощ. Нямаше веществени доказателства, допълнителни въпроси и усложнения.
Разпитът на госпожица Мартиндейл, която също беше призована да се яви, отне още по-малко време. По телефона й се обадила жена, която твърдяла, че е госпожица Пебмарш от „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет и поискала да й изпрати стенографка, за предпочитане госпожица Шийла Уеб. Дала и някои указания. Госпожица Мартиндейл записала съвсем точно часа на обаждането — 1.49. След това я освободиха.