— Струва ми се, че в момента е зает, госпожице. Можете да дойдете в участъка по-късно. Ако желаете да му предам нещо… Важно ли е?
— Не, не чак толкова — отговори Една. — Чудех се… как това, което каза тя, би могло да е вярно, след като… — Обърна се и се отдалечи, сбърчила вежди. Тръгна към пазара и главната улица. Все още намръщена и озадачена, тя се опитваше да мисли. Мисленето не й се удаваше особено добре. Колкото повече се мъчеше да си изясни нещата, толкова повече се объркваше.
В един момент дори изрече на глас:
— Но не е възможно да е било така… не може да е било така…
Изведнъж с вид на човек, който е взел решение, тя зави по Олбани Роуд и тръгна към „Уилбрахъм Кресънт“.
След като пресата съобщи за убийството в къщата на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет, пред нея най-редовно се стичаха хора, за да я огледат хубаво. Едва ли някой може да обясни тайнственото влияние, което тухлите и мазилката могат да окажат върху хората при определени обстоятелства. През първите двайсет и четири часа дори се бе наложило отпред да се постави полицай, за да отпраща зяпачите с авторитетен глас. Оттогава интересът видимо беше спаднал, но не беше преминал. Автомобилите намаляваха скоростта си, майките с бебешки колички оставаха за по няколко минути на отсрещния тротоар и се взираха напрегнато в жилището на госпожица Пебмарш, жени с пазарски чанти спираха, за да разменят по някоя и друга приятна клюка с познати.
— Това е къщата. Онази там…
— Трупът е бил във всекидневната… Не, струва ми се, че всекидневната е отпред, прозорците вляво…
— Момчето на бакалина ми каза, че били вдясно.
— Може и така да е, но веднъж бях на гости на номер десет и много добре си спомням, че трапезарията беше вдясно, а всекидневната — вляво.
— По нищо не личи, че вътре е извършено убийство нали?
— Момичето, доколкото разбрах, е изтичало навън с писъци…
— Казват, че след този случай не било на себе си. Ужасен шок, наистина…
— Казват, че проникнал през задния прозорец. Тъкмо слагал сребърните прибори в чантата си, когато влязло момичето и го заварило…
— Горката жена, която живее тук! Тя е сляпа! Естествено нямало е как да разбере какво става в къщата й.
— О, но по това време тя не е била вкъщи.
— Струва ми се, че си е била вкъщи. О, трябва да вървя да напазарувам…
През повечето време можеха да се чуят подобни разговори. Притегляни като с магнит, пред къщата на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет се спираха най-невероятни хора, гледаха втренчено в продължение на известно време и си тръгваха, задоволили някаква своя вътрешна потребност.
Тук се озова и Една — все още объркана, тя се присъедини към групата от пет-шест души, които се бяха отдали на любимото занимание да оглеждат къщата, в която е извършено убийство.
Една, която лесно се поддаваше на чуждо влияние, също се вторачи.
Значи ето къде се бе случило! Дантелени пердета на прозорците. Много приятни. И въпреки това тук е бил убит човек. С кухненски нож. Най-обикновен кухненски нож. Едва ли има дом, в който да няма такъв…
Омагьосана от поведението на хората наоколо, тя продължи да гледа и престана да мисли…
Забрави какво я бе довело до това място…
Когато някой заговори в ухото й, тя се стресна.
Обърна се и се слиса.
Шестнайсета глава
Забелязах кога Шийла Уеб се измъкна от съдебната зала. Даде показанията си много добре. Изглеждаше нервна, но не прекалено. Всъщност това беше напълно естествено. (Какво би казал Бек? „Много добро изпълнение“. Сякаш го чувам!)
Изслушах изненадващите показания на доктор Ригс и тръгнах след нея. (Инспектор Хардкасъл не ми беше казал за наркотика, но трябва да е знаел.)
Настигнах я и я заговорих:
— Не беше толкова страшно, нали?
— Не. Нямаше нищо особено. Съдията беше приятен човек. — Тя се поколеба. — Какво ще стане сега?
— Ще отложат заседанието… Докато се съберат още доказателства. Може би две седмици или поне докато успеят да идентифицират трупа.
— Мислите ли, че ще успеят?
— О, да — отговорих аз. — Непременно. Не се съмнявам в това.
— Днес е хладно — отбеляза тя и потрепери.
Не беше хладно. Дори си мислех, че е доста топло.
— Какво ще кажете да обядваме заедно? — попитах аз. — Трябва ли да се връщате на работа веднага?