— Не. Бюрото ще бъде затворено до два.
— Да вървим тогава. Как се отнасяте към китайската кухня? Видях, че малко по-нататък по улицата има малък китайски ресторант.
Шийла се колебаеше.
— Трябва да отида по магазините…
— Можете да отидете после.
— Няма да мога. Повечето затварят между един и два.
— Добре тогава. Можем да се видим там, да кажем след половин час.
Тя обеща да дойде.
Тръгнах към морския бряг и седнах под един сенник. Тъй като вятърът духаше право откъм морето, бях съвсем сам. Вече нямаше как да не призная пред себе си това, което бяха забелязали Бек, Еркюл Поаро и Дик Хардкасъл.
Това момиче ме интересуваше както никое друго досега.
Не беше красотата й — наистина притежаваше малко необикновена красота, нищо повече. Не беше и сексуално привличане — то ми беше напълно познато.
Някак си още от самото начало бях осъзнал, че тя е моето момиче.
Малко след два влязох в полицейския участък и попитах за Дик Хардкасъл. Заварих го зад бюрото да прелиства купчина писма. Той ме погледна и ме попита какво мисля за предварителното следствие.
Отговорих, че е минало много добре.
— У нас правим тези неща както трябва — добавих след това.
— А какво ще кажеш за показанията на лекаря?
— Изненадан съм. Защо не ми каза това по-рано?
— Нямаше те. Говори ли с твоя специалист?
— Да.
— Струва ми се, че го помня бегло. С големи мустаци.
— Огромни — съгласих се аз. — Гордее се с тях.
— Вече трябва да е много стар.
— Стар, но не е изкуфял.
— А защо всъщност отиде да говориш с него? От любезност ли?
— Ти имаш удивително подозрителен полицейски ум, Дик. Предимно това беше причината. Но признавам, че съм и любопитен. Исках да чуя какво ще ми каже за всичко това. Виждаш ли, винаги е твърдял, според мен самонадеяно, че е ужасно лесно да разкриеш престъпление, като си седиш на стола, опреш пръстите на ръцете си един в друг и се замислиш. Исках да ми го докаже.
— И той впусна ли се в процедурата заради теб?
— Да.
— И какво ти каза? — Попита Дик не без известна доза любопитство.
— Каза, че това убийство трябва да е много просто.
— Просто! Дявол да го вземе! — възкликна Хардкасъл. — От къде на къде просто?
— Доколкото успях да разбера, защото всичко изглеждало сложно.
Хардкасъл поклати глава.
— Не разбирам. Прилича ми на някое от умните неща, които си говорят младите хора от Челси, но не разбирам. Нещо друго?
— Каза ми да поговоря със съседите. Уверих го, че вече сме го направили.
— Като вземем предвид медицинската експертиза, съседите придобиват по-голямо значение.
— Ако приемеш, че е бил упоен някъде другаде и пренесен на номер деветнайсет, за да бъде убит?
Стори ми се, че в тези думи има нещо познато.
— Това е, което каза онази жена… госпожа как й беше името… с котките. Тогава това ми се стори интересна забележка.
— Тези котки! — Дик потрепери. — Между другото, открихме ножа. Вчера.
— Така ли? Къде?
— При котките. Вероятно е подхвърлен там след убийството.
— И няма отпечатъци, предполагам?
— Заличени са много внимателно. Този нож би могъл да е на всекиго. Леко захабен, наскоро наточен…
— Значи ето какво се е случило. Бил е упоен, пренесен на номер деветнайсет… Как? С кола? Или по друг начин?
— Може да е бил прехвърлен през оградата на някоя от съседните къщи. — Не смяташ ли, че би било много рисковано?
— Да, това нещо изисква известна дързост и добро познаване на навиците на съседите — съгласи се Дик.
— Струва ми се по-вероятно да е бил пренесен с кола.
— Това също е рисковано. Хората биха забелязали.
— Никой не е забелязал. Но съм съгласен, че убиецът не би могъл да е сигурен в това предварително. Спрялата кола би могъл да забележи всеки случаен минувач.
— Питам се дали е така наистина. Хората толкова са свикнали с колите… Ако не е била някоя скъпа лимузина, нещо необикновено… Но едва ли.
— Освен това е било обедно време. Колин, даваш ли си сметка, че госпожица Пебмарш отново влиза в картинката? Невероятно е една сляпа жена да наръга с нож здрав и силен мъж, но ако е бил упоен…
— С други думи, ако е отишъл там, „за да го убият“, както се изрази госпожа Хеминг, значи е имал уговорена среща, предложена му е била някаква напитка, наркотикът е подействал и госпожица Пебмарш е свършила работата си. След това е измила чашата, поставила е ръцете и краката на тялото в нормално положение, хвърлила е ножа в двора на съседката си и е излязла както обикновено.