— Като се е обадила в бюрото за машинописни услуги.
— А защо й е било да прави това? Да иска да й изпратят непременно Шийла Уеб?
— Ще ми се да знаех. — Хардкасъл ме погледна. — А тя знае ли? Момичето, искам да кажа?
— Твърди, че не.
— Твърди, че не — повтори Дик. — Питам те ти какво мислиш по този въпрос.
Аз замълчах. Какво мисля? Трябваше веднага да реша какво да правя. Все някога истината щеше да излезе наяве. Шийла нямаше да пострада, ако беше такава, каквато си мислех, че е.
Бръкнах в джоба си и извадих пощенска картичка. Подадох му я през бюрото.
— Шийла е получила това по пощата.
Хардкасъл я разгледа. Беше от картичките с известни сгради в Лондон — Централния криминален съд. Дик я обърна от другата страна. Вдясно беше написан адресът — с добре оформени печатни букви — госпожица Р. Ш.
Уеб, Палмърстоун Роуд №14, Кроудийн, Съсекс. Вдясно, също с печатни букви, бе изписано „ПОМНИ!“ и под него — 4.13.
— Четири и тринайсет — каза Хардкасъл. — Толкова показваха часовниците онзи ден. — Той поклати глава. — Сградата на съда, думата „помни“ и час — четири и тринайсет. Това не може да е случайно.
— Тя твърди, че не знае какво означава. Вярвам й — добавих.
Хардкасъл кимна.
— Ще я задържа. Може да се окаже от полза.
— Надявам се.
Настъпи неловко мълчание. За да го прекратя, казах:
— Много писма си насъбрал.
— Както обикновено. И от повечето няма никаква полза. Убитият не е имал полицейско досие, отпечатъците му не са регистрирани. Пишат разни хора, които твърдят, че са разпознали снимката.
Той зачете:
Уважаеми господине, убедена съм, че публикуваната снимка е на един човек, който онзи ден се качи на влака на гара Уилсдън. Мърмореше си под нос, изглеждаше развълнуван и възбуден. Още като го видях, си помислих, че нещо не е наред.
Уважаеми господине, струва ми се, че този човек много прилича на Джон — братовчеда на съпруга ми. Той замина за Южна Африка, но не е изключено и да се е върнал. Когато замина, имаше мустаци, но естествено може да ги е обръснал.
Уважаеми господине, видях мъжа от снимката във влака снощи. Помислих си, че е малко странен…
— Има цяла армия жени, които разпознават мъжете си. Май нямат представа как изглеждат! Има и майки, които си мислят, че това е синът, когото не са виждали от двайсет години!
— Ето и списъка с изчезналите. Нищо не може да ни помогне. „Джордж Барлоу, шейсет и пет годишен, изчезнал от къщи. Жена му смята, че е изгубил паметта си.“ И бележката отдолу: „Дължи много пари. Забелязан е с червенокоса вдовица. Почти сигурно, че е избягал“. Следващата: „Професор Харгрейвз не се явил да прочете уговорената лекция миналия вторник. Не се е явил, не е телеграфирал или телефонирал, за да обясни отсъствието си“.
Хардкасъл изглежда не смяташе случая с професор Харгрейвз за сериозен.
— Сигурно си е мислил, че лекцията е седмица преди или седмица след това — каза той. — Може да е имал намерение да каже на прислужника си къде отива, но да не го е направил. Често се случва.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Той вдигна слушалката:
— Да?… Какво?… Кой я е намерил?… Казала ли е името си?… Разбирам… Продължавайте!
Той затвори телефона. Когато се обърна към мен, лицето му беше променено. Изражението му бе станало строго, почти злобно.
— В една телефонна кабина на „Уилбрахъм Кресънт“ са намерили убита млада жена — каза той.
— Убита? — Аз се вторачих в него. — Как така?
— Удушена. Със собствения й шал.
Изведнъж почувствах студ.
— Каква млада жена? Нали не е…
Хардкасъл ми хвърли хладния, преценяващ поглед, който не ми допадаше.
— Не е твоята приятелка, ако това те безпокои. Полицаят изглежда я е познал. Казва, че е колежка на Шийла Уеб от бюрото. Името й е Една Брент.
— Кой я е открил? Полицаят?
— Госпожица Уотърхаус от номер осемнайсет. Отишла до телефонната кабина, за да се обади, защото домашният й телефон не бил в ред, и видяла момичето, свито на кълбо на пода.
Вратата се отвори и влезе един полицай.
— Доктор Ригс каза, че тръгва, сър. Ще ви чака на „Уилбрахъм Кресънт“.