— Този стол изглежда удобен — отбеляза инспектор Хардкасъл и се настани върху стилния осъвременен вариант на старинна мебел.
„Няма да те изям, мила моя“ — едва не каза той, но се въздържа. Вместо това успокои момичето:
— Няма защо да се тревожите. Налага се да изясним обстоятелствата. Така. Името ви е Шийла Уеб. А адресът ви?
— Палмърстоун Роуд, четиринайсет. Зад газостанцията.
— Да, разбира се. Предполагам, че работите?
— Да. Стенографка съм. Работя в бюрото на госпожица Мартиндейл.
— Бюрото за машинописни и стенографски услуги „Кавендиш“, нали?
— Да.
— Откога работите там?
— Скоро ще стане година. От десет месеца по-точно.
— Добре. А сега ми разкажете как се оказахте на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет.
— Ами, ето как стана. — Сега Шийла Уеб говореше по-уверено. — Госпожица Пебмарш се обадила в бюрото и поискала в три часа при нея да дойде стенограф. Когато се върнах от обяд, госпожица Мартиндейл ми нареди да дойда.
— Защо избра точно вас? Вие ли бяхте свободна в момента или се редувате по някакъв начин с колежките си?
— Не. Госпожица Пебмарш настояла да дойда лично аз.
— Госпожица Пебмарш настояла да дойдете лично вие. — Веждите на Хардкасъл се сключиха. — Разбирам… Защото сте работили за нея и по-рано?
— Никога не съм работила за нея — поясни бързо Шийла.
— Така ли? Сигурна ли сте?
— О, да. Сигурна съм. Искам да кажа… Човек не може да забрави тази жена, ако я е виждал веднъж. Всичко това ми се струва много странно.
— Наистина. Добре, засега няма да навлизаме в подробности. Кога пристигнахте в къщата?
— Трябва да е било малко преди три, защото часовникът с кукувицата… — Тя не довърши. Очите й се разшириха още повече. — Колко странно! Наистина много странно! Всъщност тогава не обърнах внимание на това.
— На какво, госпожице Уеб?
— Ами… на часовниците.
— На часовниците?
— Този с кукувичката удари три, но всички други бяха с около час напред. Много странно.
— Наистина е странно — съгласи се Хардкасъл. — Така. Кога забелязахте трупа?
— Когато погледнах зад канапето… Беше там… той… Ужасно! Да, ужасно!
— Съгласен съм. Познавате ли този човек? Виждали ли сте го преди?
— О, не!
— Сигурна ли сте в това, госпожице Уеб? Може би сега изглежда доста по-различен отпреди. Помислете си внимателно. Никога ли не сте виждали този човек?
— О, напълно съм сигурна, че не съм го виждала.
— Добре. Значи е така. И какво направихте след това?
— Какво направих?
— Да.
— Ами… Нищо. Абсолютно нищо. Не бях в състояние да направя каквото и да било.
— Разбирам. Не го ли пипнахте?
— Да, да. За да видя… искам да кажа… за да разбера… но беше съвсем студен… и ръката ми се изцапа с кръв. Беше ужасно! Гъста и лепкава!
Тя започна да трепери.
— Успокойте се, няма нищо — каза Хардкасъл бащински. — Това е минало. Забравете за кръвта. Продължете нататък. Какво стана след това?
— Не знам… О, да. Тя се върна.
— Госпожица Пебмарш ли?
— Да. Само че тогава не знаех, че това е госпожица Пебмарш. Влезе с пазарска чанта в ръка. — Шийла Уеб натърти „пазарска чанта“, сякаш беше нещо нелепо и неуместно.
— И какво казахте вие?
— Мисля… мисля, че не казах нищо. Опитах се, но не можах. Имах чувството, че нещо ми е заседнало ето тук. — Тя посочи гърлото си.
Инспекторът кимна.
— И тогава тя попита: „Кой е тук?“, дойде зад канапето и си помислих, че ще го… че ще го настъпи. И изпищях… След това повече не можех да спра да пищя и не си спомням как съм изтичала чак до улицата.
„Като прилеп от ада“ — спомни си инспекторът думите на Колин.
Шийла Уеб го погледна още по-уплашено и неочаквано каза:
— Съжалявам!
— Няма за какво да съжалявате. Разказахте ми много добре какво се е случило. Няма нужда да мислите повече за това. А… само още нещо. Как стана така, че се оказахте в стаята?
— Как?… — Тя го изгледа стъписано.
— Да. Били сте тук няколко минути по-рано и предполагам, че сте позвънили. Но след като не е имало кой да ви отвори, как влязохте вътре?
— А, това ли? Тя ми каза.
— Коя е „тя“, госпожица Уеб?
— Госпожица Пебмарш.
— Бях останал с впечатлението, че не сте разговаряли с нея.