— Аз съм инспектор Хардкасъл от местната полиция. Госпожица Уеб може да го потвърди.
— Не се и съмнявам — отговори професорът. — Не се и съмнявам.
— Исках да поговоря с госпожица Уеб.
— Не можехте ли да почакате? Наистина, избрахте най-неудобното време. Най-неудобното! Бяхме стигна ли до много важен момент. Госпожица Уеб ще е свободна след четвърт час, може би половин… О, Боже! Нима е станало шест?
— Много съжалявам, професор Парди — твърдо изрече Хардкасъл.
— Добре, добре. За какво става дума? За неправилно паркиране, предполагам. Колко претенциозни са тези пътни контрольори! Онзи ден един от тях твърдеше, че съм оставил колата си за четири часа и половина на забранено място. Сигурен съм, че беше много по-малко!
— Става дума за нещо много по-сериозно, сър.
— О, да, о, да! Ти, мила моя, нямаш кола, нали? — Той разсеяно погледна Шийла Уеб. — Да, спомних си, че идваш тук с автобус. Е, инспекторе, за какво става дума?
— За едно момиче на име Една Брент. — Той се обърна към Шийла Уеб: — Познавате я, нали?
Тя се втренчи в него. Красиви очи. Очи, сини като метличина. Очи, които му напомняха за някого.
— Една Брент ли казахте? — Тя повдигна вежди. — О, да, познавам я, разбира се. Какво е станало с нея?
— Както разбирам, новината все още не е стигнала до вас. Къде обядвахте, госпожице Уеб?
Тя се изчерви.
— Обядвах с един приятел в ресторант „Хо Тунг“… ако… ако това има значение за вас.
— След това не се ли върнахте в службата си?
— В бюрото ли? Обадих се по телефона и ми казаха да дойда направо тук при професора в два и половина.
— Точно така — потвърди професорът, кимайки. — Два и половина. И оттогава не сме спирали да работим… Боже мой! Трябваше да поръчам чай! Много съжалявам, госпожице Уеб, сигурно много ви се е пиело чай! Трябваше да ми напомните.
— Не, професор Парди, няма значение.
— Колко съм разсеян! Но не трябва да преча, щом инспекторът желае да ви пита нещо.
— Значи не знаете какво се е случило с Една Брент?
— Случило? Какво искате да кажете? Да не би да е претърпяла злополука или нещо подобно? Да не би да я е блъснала кола?
— Много е опасно — намеси се професорът. — При скоростите, с които шофират…
— Да — отговори Хардкасъл. — Нещо й се случи. — Той замълча и след това добави с колкото се може повече жестокост в гласа: — Около дванайсет и половина е била удушена в една телефонна кабина.
— В телефонна кабина? — попита професорът, който реши да прояви известен интерес.
Шийла Уеб не каза нищо. Тя само се вторачи в инспектора. Устата й леко се отвори, очите й се разшириха.
„Или наистина чуваш за пръв път за това, или си дяволски добра актриса“ — помисли си Хардкасъл.
— Боже мой, Боже мой! — каза професорът. — Удушена в телефонна кабина! Това ми се струва много странно. Много странно. Аз самият не бих избрал такова място… ако трябваше да направя подобно нещо, искам да кажа. В никакъв случай. Горкото момиче! Какво нещастие!
— Една е била удушена?! Но защо?
— Госпожице Уеб, знаехте ли, че завчера тя много е искала да ви види и че е ходила у вас, където ви е чакала известно време?
— Пак заради мен — гузно се обади професорът. — Онази вечер задържах госпожица Уеб до много късно, спомням си. До много късно. Все още съжалявам за това. Винаги трябва да ми напомняте колко е часът, мила моя, винаги.
— Леля ми каза, че е идвала — отговори Шийла, — но нямах представа, че ме е търсила за нещо важно. Важно ли е било наистина? Да не би да е имала някакви неприятности?
— Не знаем — отговори инспекторът. — И вероятно никога няма да научим. Освен ако вие не можете да ни кажете.
— Аз да ви кажа? Откъде да знам?
— Може би се досещате защо Една е искала да ви види?
Тя поклати глава.
— Не. Нямам никаква представа.
— Не е ли намеквала нещо? Не сте ли разговаряли в бюрото?
— Нищо не ми е казвала… Вчера изобщо не ходих там. Цял ден бях в Ландис Бей при един от писателите.
— Не ви ли се струваше притеснена или разтревожена напоследък?
— Една винаги изглеждаше притеснена и разтревожена. Тя непрекъснато се чувстваше объркана… Искам да кажа, че никога не беше сигурна дали това, което смята да направи, е правилно или не. Веднъж пропусна цели две страници от ръкописа на Арманд Левайн и ужасно се разтревожи, защото не знаеше какво да направи. Беше му изпратила текста, преди да разбере какво е станало.