— Аха. И поиска от вас съвет как да постъпи?
— Да. Казах й да му съобщи за станалото веднага, тъй като той едва ли щеше да започне да чете ръкописа толкова бързо. Посъветвах я да го помоли да не се оплаква на госпожица Мартиндейл, но това не й хареса особено.
— Когато възникваха подобни проблеми, тя обикновено търсеше съвет, така ли?
— О, да. Винаги. Бедата е, че невинаги бяхме съгласни помежду си как е най-правилно да постъпи. Това още повече я объркваше.
— Значи за нея е било съвсем обичайно да дойде при някоя от вас, ако е възникнел проблем?
— Да.
— Мислите ли, че този път може да е ставало дума за нещо по-сериозно?
— Не мисля. Какво би могло да е то?
Дали Шийла Уеб, чудеше се инспекторът, наистина беше толкова спокойна, колкото се мъчеше да изглежда?
— Не знам за какво е искала да говори с мен — продължи тя бързо и задъхано. — Освен това не мога да си представя защо е искала да ме види у дома.
— Може би е било нещо, за което не би искала да говори в бюрото пред останалите момичета. Нещо, което е искала да остане между вас двете. Възможно ли е това?
— Едва ли. Сигурна съм, че не е било така. — Дишаше учестено.
— Значи не можете да ми помогнете, госпожице Уеб?
— Не. Съжалявам. Съжалявам и за Една, но не знам нищо, което да ви е от полза.
— Нищо, което би могло да се свърже със случилото се на девети септември?
— Искате да кажете… с онзи човек… в „Уилбрахъм Кресънт“?
— Да, точно така.
— Как би могло? Откъде можеше да знае Една?
— Може би нещо незначително — каза инспекторът, — но все пак нещо. Всичко би могло да е от полза. — Той замълча за миг. — Телефонната кабина е в „Уилбрахъм Кресънт“. Това говори ли ви нещо, госпожице Уеб?
— Не, нищо.
— Вие ходихте ли в „Уилбрахъм Кресънт“ днес?
— Не, не съм — отговори тя рязко. — Не съм се и приближавала до онова място. За мен то е ужасно! Ще ми се да не бях стъпвала там! Защо онзи ден поискаха да отида точно аз? Защо Една е трябвало да бъде убита там? Трябва да разберете, инспекторе! Трябва!
— Ще разберем, госпожице Уеб — отговори Хардкасъл и добави със заплашителна нотка в гласа: — Мога да ви уверя в това.
— Но вие треперите, мила — каза професор Парди. — Мисля, че на всяка цена трябва да изпиете чаша шери.
Двайсета глава
Обадих се на Бек още с пристигането си в Лондон. Той размаха пурата си към мен:
— В края на краищата в идиотската ти идея за полумесеците може и да има нещо.
— Значи най-накрая има резултат, така ли?
— Не мога да кажа чак това, но е възможно. Господин Рамзи, строителният инженер от „Уилбрахъм Кресънт“, номер шейсет и две, изглежда, не е само този, за когото се представя. Напоследък се е заел с някои доста странни задачи, фирмите, за които работи, са истински, но са новосъздадени и, общо взето, имат странна история. Рамзи е заминал внезапно преди пет седмици. За Румъния.
— На жена си е казал друго.
— Възможно е, но е отишъл там. Там е и в момента. Искаме да научим повече за него. Така че ще трябва да се размърдаш. Подготвил съм ти нов паспорт и всички необходими визи. Този път ще си Найджъл Тренч и ще трябва да си припомниш редките растения на Балканите. Ще бъдеш ботаник.
— Някакви специални инструкции?
— Не. Когато получиш документите си, ще ти дадем сведения за контактите. Научи колкото можеш повече факти за господин Рамзи. — Той ме погледна изпитателно: — Не изглеждаш много ентусиазиран.
— Винаги е приятно, когато предчувствието ти се окаже вярно — отговорих уклончиво.
— Изглежда си попаднал на нужния полумесец, но не и на нужния номер. На шейсет и едно живее напълно невинен строител. Невинен от наша гледна точка, разбира се. Горкият Ханбъри изглежда, е записал номера погрешно, но не е бил далеч от истината.
— Проверихте ли останалите? Или само Рамзи?
— Обитателката на „Диана Лодж“ изглежда чиста като богинята Диана. Биография, изпълнена с котки и отдадена на котки. Макнотън е интересен донякъде. Пенсиониран професор, математик, при това много добър. Най-неочаквано изоставя поста си поради влошено здраве. Това може и да е вярно, но ми се струва съвсем здрав. Прекъснал е връзките си с всичките си стари приятели, което ми изглежда доста странно.
— Бедата е — казах, — че започваме да смятаме за подозрително всичко, което правят хората.