Разбира се, имаше много хора, които са го виждали в Линкълншир, Нюкасъл, Девън, Лондон, в метрото, в автобуса, да се спотайва на пристанището, да гледа свирепо на някой ъгъл, да излиза от киното. Десетки обаждания, които не водеха до никъде.
Днес обаче инспекторът бе обнадежден. Погледна още веднъж писмото на бюрото си. Мерлина Райвъл.
Това малко име не му харесваше особено. Никой човек, който е с всичкия си, не би кръстил дъщеря си Мерлина. Не се съмняваше, че то е псевдоним, приет от самата дама. Но писмото му харесваше. Съдържанието му не стигаше до крайности и не беше прекалено категорично. Авторката му просто обясняваше, че е възможно човекът от снимката да е мъжът й, с когото се била разделила преди няколко години. Очакваше я тази сутрин. Натисна звънеца и влезе сержант Крей.
— Госпожа Райвъл още ли я няма?
— Току-що дойде, сър. Тъкмо щях да ви съобщя.
— Как изглежда?
— Малко театрално — отговори Крей, след като размисли. — С много грим, при това лош. Все пак мисля, че може да се разчита на нея.
— Разтревожена ли е?
— Не. Няма такова нещо.
— Добре — каза Хардкасъл. — Доведи я.
Крей излезе и след малко се върна с жената.
— Госпожа Райвъл, сър.
Инспекторът стана и се ръкува с нея. Прецени, че е на около петдесет, но от далеч, от доста далеч, би могла да мине за трийсетгодишна. Погледната отблизо, неумело сложеният грим я правеше да изглежда дори по-възрастна от петдесетте, така че той реши да закръгли на петдесет. Беше с боядисана коса, не носеше шапка. Беше средна на ръст, не пълна, с тъмно сако и пола, бяла блуза. Носеше голяма чанта на квадратчета, гривна, няколко пръстена. Като цяло, съдейки от опита си, можеше да заключи, че е свястна.
Вероятно не беше прекалено придирчива и не би било трудно да се живее с нея — щедра природа, може би добра душа. Дали можеше да се разчита на нея? Това беше главният въпрос. Не би се обзаложил, но по принцип и дума не можеше да става да се обзалага за такова нещо.
— Радвам се, че дойдохте, госпожо Райвъл — каза той. — Надявам се да ни помогнете.
— Виждате ли — отговори тя, — не съм напълно сигурна, но ми заприлича на Хари. Много прилича на него. Разбира се, може да се окаже, че греша, но се надявам, че няма да ви изгубя много време.
Сякаш се извиняваше.
— Не бива да съжалявате, че дойдохте, госпожо Райвъл. Имаме голяма нужда от помощта ви.
— Да, разбирам. Дано го разпозная. Отдавна не съм го виждала.
— Може ли да уточним някои факти, които ще ни бъдат от полза? Кога за последен път видяхте съпруга си?
— Във влака се помъчих да си припомня съвсем точно. С времето човешката памет отслабва ужасно. Струва ми се ви писах, че е било преди десет години, но са повече. Мисля, че са близо петнайсет. Как лети времето! Предполагам — добави тя, — че човек несъзнателно намалява годините, защото не му се иска да е остарял толкова. Не мислите ли така?
— Има нещо такова — съгласи се инспекторът. — Както и да е. Значи смятате, че са минали горе-долу петнайсет години откакто го видяхте за последен път? Кога се оженихте?
— Три години преди това.
— И къде живеехте тогава?
— В Съфолк. Шиптън Бойз. Приятно градче. Пазарно. Но много малко.
— С какво се занимаваше мъжът ви?
— Беше застрахователен агент. Поне… — замълча за миг… — поне така казваше.
Инспекторът я изгледа.
— Успяхте ли да се убедите, че не е било така?
— Не, не напълно… Не и по онова време. След това започнах да мисля, че ме е лъгал. Удобна професия за един мъж, нали?
— Може би. При някои обстоятелства…
— Искам да кажа, че това му дава възможност често да не се прибира вкъщи.
— Мъжът ви често ли отсъстваше от къщи, госпожице Райвъл?
— Да. Но тогава не ми правеше особено впечатление.
— А по-късно?
Тя не отговори веднага.
— Не може ли да свършваме с тази работа, инспекторе. В края на краищата, ако не е Хари…
Хардкасъл се зачуди какво ли си мисли тази жена. Гласът й беше напрегнат, може би се вълнуваше? Не беше сигурен.
— Разбирам защо искате да свършим по-бързо — отговори той. — Тръгваме веднага.
Инспекторът стана и я заведе при чакащата кола. Предстоящото посещение в моргата не я притесняваше повече, отколкото други хора на нейно място. Хардкасъл реши да я успокои колкото може: