— Ох, добре.
Райм предположи, че с тези въпроси за вече известни факти Данс си съставя предварителна представа за заподозрения. Процесът на разпита му ставаше все по-интересен.
Данс кимаше любезно, докато записваше отговорите на Винсънт, и от време на време му благодареше за съдействието. Учтивостта ѝ объркваше Райм. Той лично би се развикал.
Винсънт се намръщи:
— Вижте, можем да си приказваме, колкото си искаме, но се надявам, че сте изпратили някого да търси онзи човек, когото видях. Не трябва да се измъкне. Много се тревожа за това. Опитвам се да помогна, а пък ето какво става. Така се случва винаги.
Онова, което разказа на полицаите обаче, не им помагаше. Вратата, през която твърдеше, че е влязъл престъпникът, бе ръждясала и заключена. Имаше и други, но те също бяха заключени и нямаше признаци да са използвани наскоро.
— Така, би ли повторил пак какво видя? Какво точно се случи? Само че, ако нямаш нищо против, да е в обърнат хронологичен ред.
Какъв ред?
— Отзад напред. Това е добър начин за събуждане на избледнели спомени. Започваме с последното събитие и се връщаме към началото. И така, заподозреният влиза през вратата на онази стара сграда… Да обсъдим малко подробности. Какъв цвят беше вратата.
Винсънт се размърда неловко и се намръщи. След малко разказа своята версия, като започна с това как заподозреният отворил вратата (не си спомняше цвета ѝ). После разказа какво се е случило преди това: човекът влязъл в уличката. И още по-преди — как тичал по главната улица. Накрая Винсънт обясни как е забелязал човека на „Бароу“, как се огледал уплашено и побягнал.
— Добре — каза Данс, като си записваше. — Благодаря, Винсънт. — Намръщи се. — Но защо ми се представи като Тони Парсънс?
— Защото ме беше страх. Извърших добро дело, казах ви какво съм видял, а ето какво се случва. Може да се върне да ме убие. Може да научи името ми и да дойде за мен. — Устните му потрепериха. — Изобщо да не си бях отварял устата. Но без да искам, проговорих и после се уплаших. Казах ви, че ме е страх.
На Райм му звучеше правдоподобно.
— Ами ножът?
— Е, добре, не трябва да го нося, но преди няколко години ме обраха на улицата. Ужасно беше. Какъв съм глупак. Трябваше да го оставя вкъщи. Винаги, когато го взема, си навличам неприятности.
Данс съблече якето си и го остави на стола до себе си.
— Значи ме излъга, защото се боеше, че убиецът може да научи и да се върне за теб.
— Всички други са достатъчно умни, за да не се замесват. Аз не си затварям устата и ето какво става.
Той въздъхна.
Сакс го помоли да ѝ разкаже откъде е научил за убийствата и какво е правил по време на другите нападения.
Въпросите се сториха интересни на Райм. Бяха повърхностни. Тя не искаше от него алиби и не се опитваше да го разобличи в лъжа. Попаднеше ли на добра следа, веднага я зарязваше.
Нито веднъж не го попита дали има друга причина да я заведе в уличката, макар да предполагаха, че е искал да я убие — може би дори с мъчения да я принуди да му каже какво полицията знае за Часовникаря.
Данс не издаваше никаква реакция на отговорите му, само пишеше. Накрая агентката погледна Сакс:
— Амелия, ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се.
— Би ли показала на Винсънт отпечатъка от обувка, който намерихме?
Сакс стана, взе снимката и я показа на дебелака.
— Какво е това? — попита той.
— Това е обувка с твоя номер, нали?
Данс го наблюдаваше внимателно. Райм долови лека промяна в гласа ѝ. Звучеше по-агресивно.
— Горе-долу.
Тя продължи да го гледа мълчаливо.
— Добре, де, почти моят номер е…
Той смутено погледна полицайките.
— Благодаря — каза Данс на Сакс и тя се върна на мястото си.
Агентката се наведе напред, малко по-близо в личното пространство на заподозрения.
— Винсънт, любопитно ми е, откъде взе продуктите?
— От „Фууд Емпориъм“ — отвърна той след кратко колебание. — Защо?
Той също ставаше леко агресивен.
— От кой магазин?
— На Шесто авеню. И Дванайсета, струва ми се.
— Защо тогава беше на „Бароу“? Най-близката станция на градската железница е на Девета и Шесто.
Преди разпита Данс се беше запознала набързо с географията на Гринич Вилидж.
„Терариумът…“
— Исках да напазарувам за Коледа.
— След като си купил хранителните стоки?
— Да.
Данс го погледна изпитателно.
— Повечето хора пазаруват хранителните стоки последни. Много е неудобно да ги мъкнеш навсякъде.
— Имам количка. Не ми беше неудобно.