— Къде смяташе да пазаруваш коледни подаръци?
— Не бях решил. Само оглеждах. Не знам дали изобщо щях да купя нещо.
— Количката ти е нова, нали?
— Кое…
— Пазарската количка.
— И какво от това?
— Кога я купи?
— Сутринта.
Данс се приближи със стола.
— Откъде?
— От един китайски магазин.
Данс рязко повиши глас:
— Защо реши да пазаруваш тук, след като живееш в Ню Джърси?
Той наведе леко главата си напред, премести тежестта на тялото си и присви рамене.
— Винаги пазарувам в Ню Йорк. Тук можеш да намериш неща, които ги няма другаде.
Без да поглежда записките си, тя изстреля:
— Купил си бисквити „Арчуей“, чипс „Ахой“, „Доритос“, чипс „Лейс“, „Ореос“, фъстъчено масло „Скипи“ и пакет „Туизлърс“. — Беше ги запомнила по азбучен ред, забеляза Райм. — Всичко това го има и в Ню Джърси.
Той вече се ядоса:
— Вижте, това са глупави заключения. Супермаркетът е далеч от жилището ми и тротоарите не са изчистени от снега…
— Къде е супермаркетът? На какво разстояние от апартамента ти? На колко точно?
— Не знам, далече е. На няколко пресечки.
— Няколко пресечки. Колко?
— Не знам. Кой помни такива неща?
— Как се казва супермаркетът?
— „Сейфуей“.
— На коя улица е?
— На „Картър“.
— У дома ли смяташе да се прибираш, след като погледаш витрините?
— Да.
— Кога дойде в града днес?
— Не знам. Преди обяд. В отпуск съм за няколко дни.
— За коледно пазаруване, така ли?
— Да — сопна се той.
— Дошъл си в града преди обяд, но полицаите, които провериха апартамента ти, казаха, че не си си прибирал пощата от няколко дни.
Той примигна стреснато.
— Понякога я оставям така. Всеки го прави.
— Как се плаща в градската железница? С билет или с жетон?
Той се поколеба.
— С карта.
— Къде е твоята? Не намерихме в джобовете ти.
— Смятах да си купя тук.
— Значи тази сутрин си взел билет за еднократно пътуване, така ли? Не излиза ли много скъпо?
Той се замисли за момент.
— Картата ми се изразходи и я хвърлих.
Данс го погледа за няколко секунди в очите. След това се успокои и се облегна назад.
— Да, има логика. Явно е било така… Отново благодаря за помощта. Нека да обясня защо толкова много искаме да заловим този човек. — Данс описа с подробности убийствата от предишния ден и двете неуспешни нападения. — Разбираш ли колко е важно за нас да го спрем?
Той кимна бавно:
— Да. Просто… държите се така, сякаш аз съм извършил нещо.
Данс се усмихна:
— Жаден ли си? Искаш ли кока-кола?
Той примигна изненадано и измърмори:
— Да.
Данс погледна Райм:
— Може ли да му донесете нещо за пиене?
„Само си губим времето — помисли си криминалистът. — Това ли само смята да го пита? Сега пък се прави на домакиня.“ Неохотно той извика Том, който донесе чаша кока-кола. Подаде я на Данс. Тя сложи сламка и я поднесе към устата на арестанта. Той пресуши чашата за секунди.
Данс се обърна към униформените полицаи на вратата:
— Бихте ли го извели за момент?
Те го изведоха. Затвориха вратата.
— Никаква полза — измърмори Бейкър.
Данс се намръщи:
— О, напротив, много добре напредваме.
— Така ли? — изненада се Райм и погледна Сакс, която сви рамене.
— Ето какво е положението. Изградих си първоначална представа за характера му и го накарах да разкаже събитията в обратен ред, което е добър метод за разкриване на лъжци, които импровизират. Човек може да опише реалните минали събития във всякаква последователност — от началото до края и обратно. Ако обаче човек си измисля, възможна е само едната посока — от началото към края. Когато разказва отзад напред, нищо не му подсказва какво от кое си е измислил. Затова веднага разбрах, че той е съучастникът на Часовникаря.
— Така ли?
— Очевидно е. Не се страхуваше за себе си — никаква склонност към бягство или агресия — докато не го арестувахме. Не, той познава Часовникаря и е свързан по някакъв начин с престъпленията му, но още не знам как. Не му е само шофьор.
— Ама ти изобщо не го попита за това — възрази Бейкър.
— Не трябва ли да го разпитаме малко повече, не само къде е бил по време на нападенията в цветарницата и в Гринич Вилидж?
Райм също мислеше така.
— О, не. Това би било най-погрешното. Ако го бях разпитвала така, щеше да замълчи и да не ми каже нищо. Затова го атакувах с по-общи въпроси — за покупките, картата за метрото. За нас те нямат голямо значение. Този човек е сложен характер, с дълбоки вътрешни противоречия и ми се струва, че е във втората фаза на стресовата реакция. Депресия. По принцип това е гняв, насочен навътре. Много е трудно да се преодолее. С традиционните методи на разпит ще са ми нужни дни, дори седмици, за да достигна до истината. Ние обаче нямаме толкова време. Единственият ни шанс е да пробваме нещо радикално.