На монитора имаше десетина реда с числа и букви, неразбираеми за човек, незапознат със системата.
Дебелакът седеше абсолютно неподвижно, макар че дишаше тежко. Изглеждаше уплашен.
— Това са глупости — измърмори.
— Знаеш ли, Винсънт, че уликите, основаващи се на ДНК, са неоспоримо доказателство в съда. Благодарение на тях много престъпници получават присъда години след изнасилването.
Дебелакът се ококори уплашено.
— Винсънт — тихо изрече Кейтрин Данс. — Имаш голям проблем.
„Съвсем вярно — замисли се Райм. — Хванахме го с незаконно оръжие. Никога не лъжѝ…“
Той погледна екрана.
— А пък знаеш нещо, което ни интересува — продължи Данс след кратка пауза. — Не знам как е в Ню Йорк, но в Калифорния прокурорите са много благосклонни към заподозрения, ако е оказал съдействие на полицията.
Погледна Селито, който потвърди:
— Да, винаги. И тук е така. Прокурорът ще послуша препоръките ни. Ще отидем при него и ще му кажем: „Този човек ни помогна. Благодарение на него заловихме опасен убиец. Да, правил е лоши неща, но ние се застъпваме за него. Предложи му споразумение.“ Прокурорът винаги се вслушва в съветите ни.
Втренчен в ивиците на компютърния екран, стиснал зъби, Винсънт мълчеше.
Селито продължи:
— Ако ни помогнеш да го заловим и не си участвал пряко в убийствата, ще ти издействаме имунитет по случая с Часовникаря. — Кимна към монитора. — В делото за изнасилванията ще кажем на прокурора, че благодарение на теб са спасени човешки животи. Ще се погрижим да те изпратят в лечебно заведение. Няма да те тикнат при другите престъпници.
Данс добави:
— Но за това ще трябва да ни помогнеш, Винсънт. Какво решаваш?
Дебелакът гледаше втренчено екрана с резултатите от нечий ДНК анализ. Данс забеляза, че леко потропва с крак — признак на вътрешен дебат.
Той я погледна мрачно. Поклати глава.
Да или не? Какво щеше да реши?
Винсънт се намръщи. След няколко секунди проговори тихо:
— Той е бизнесмен, някъде от запад. Казва се Джералд Дънкан. Може ли още една кока-кола?
27.
13.48 ч.
— Къде е той сега? — попита Денис Бейкър.
— Отиде при някой друг, за да го…
Винсънт замълча.
— Да го убие ли?
Арестантът кимна.
— Къде?
— Не знам точно. В центъра, доколкото си спомням. Не ми каза. Наистина.
Погледнаха Кейтрин, която явно не усети лъжа и кимна.
— Не знам дали е там, или в църквата, където живеехме.
Винсънт даде адреса.
— Знам я — обяви Сакс. — Затворена е от известно време.
Селито телефонира на отряда за бързо реагиране и нареди на Хауман да проверят сградата.
— Бяхме се разбрали пак да се срещнем във Вилидж, след около час. Близо до онази сграда.
„Където — замисли се Райм — е смятал да убие и може би да изнасили Кейтрин Данс.“ Той нареди да изпратят цивилна кола да наблюдава сградата.
— Кой е следващата жертва? — попита Бейкър.
— Не знам. Наистина не знам. Не ми каза за нея, защото…
— Защо? — намеси се Данс.
— Нямаше да правя нищо с нея.
„Да прави с нея…“?
Райм разбра:
— Помагаш му и за награда той ти дава да се забавляваш с жертвите.
— Само с жените — побърза да уточни Винсънт и с отвращение поклати глава. — Не с мъжете. Не съм педал… И то чак след като умрат, значи не е изнасилване. Не е. Джералд ми обясни. Проверил е.
Данс и Селито останаха спокойни, но Бейкър присви очи. Сакс едва се владееше.
— Защо нямаше да правиш… как да се изразя… да правиш нищо със следващата жертва? — попита Бейкър.
Винсънт сведе очи.
— Защото… ще я изгори.
— Боже мой — прошепна Бейкър.
— Въоръжен ли е? — попита Райм.
Винсънт кимна:
— Има пистолет.
— Трийсет и две калибров?
— Не разбирам от оръжие.
— Каква кола кара? — поинтересува се Селито.
— Тъмносин буик. Краден. На около две години.
— Регистрационен номер?
— Не знам. Наистина.
— Къде е?
— Джералд го взе.
— В гараж ли го държи?
— Не, спираме на улицата пред църквата. Където ни падне.
Данс се намеси:
— Какво още?
— В какъв смисъл?
— Нещо свързано с кола̀та те притеснява.
Бе усетила нещо.
Той сведе очи.