Мисля, че е убил собственика. Не знаех, че ще го направи. Наистина не знаех.
— Къде?
— Не ми каза.
Купър изпрати искане за списък на всички кражби на коли, убийства и изчезнали лица, за които има сигнали.
— И…
Винсънт преглътна. Кракът му леко потрепваше.
— Какво? — настоя Бейкър.
— Уби още един човек. Някакъв студент, мисля, съвсем млад. В една уличка около църквата. При Десето авеню.
— Защо?
— Защото ни видя да излизаме от църквата.
— Как стана?
— Дънкан го наръга с нож и хвърли трупа в един контейнер.
Купър се обади в местния участък, за да проверят.
— Да го накараме да му се обади — предложи Селито, като кимна към Винсънт. — Можем да засечем мобилния му телефон.
— Няма да се свържем — отвърна дебелакът. — Той изважда батерията и СИМ-картата от телефона, когато не сме… такова, на работа.
„На работа…“
— Каза, че няма да мога да го намирам така.
— Телефонът на негово име ли е?
— Не. С предплатена сметка е. Сменя картата всяка седмица и хвърля старата.
— Вземете номера и проверете в телефонната компания — нареди Райм.
Мел Купър телефонира в няколко компании за мобилни телефонни услуги и провери. След като затвори телефона, обяви:
— „Ийст Коуст Комюникейшънс“. Предварително платена сметка, както каза той. Купил е картата с пари в брой. Няма начин да се засече, ако е извадил батерията.
— Мамка му — измърмори Райм.
Телефонът на Селито иззвъня. Бо Хауман и отрядът му бяха тръгнали към църквата. Щяха да са там след няколко минути.
— Това май е последната ни надежда — измърмори Бейкър.
Със Сакс и Пуласки излязоха, за да се включат в акцията.
Райм, Данс и Селито останаха в лабораторията, за да се опитат да научат нещо повече за Джералд Дънкан от Винсънт. Купър проверяваше полицейските картотеки за името.
— Откъде е този интерес към часовниците, времето и лунния календар? — попита Райм.
— Колекционира стари часовници. Бил е часовникар — любител. Не е имал ателие.
— Да, но някога е работил това, нали? Провери в професионалните организации на часовникарите — нареди Райм на Купър. — И на колекционерите на часовници.
— Само в Америка ли?
— Какъв е по народност? — поинтересува се Данс.
— Мисля, че американец. Няма чужд акцент.
След като провери в няколко уебсайта, Купър поклати глава:
— Часовникарството е разпространено хоби. Основните организации са Женевската асоциация на часовникарите, бижутерите и златарите, Професионалната асоциация на майсторите часовникари в Швейцария, Американският часовникарски институт, Швейцарската асоциация на търговците с часовници и бижута, Британската асоциация на колекционерите на часовници, Британският часовникарски институт, Асоциацията на швейцарските производители на часовници и Швейцарската федерация на производителите на часовници… Но има десетки други.
— Пиши им по електронната поща — нареди Селито. — Поискай информация за Джералд Дънкан, часовникар. Провери и дали не се е свързал с някоя от тях като колекционер.
— И в Интерпол — добави Райм; обърна се към Винсънт: — Как се запознахте?
Дебелакът разказа за случайната, невинна среща. Кейтрин Данс го изслуша, зададе му няколко въпроса, след което заяви, че лъже:
— Споразумяхме се да ни казваш само истината.
Наведе се напред и се втренчи в него през строгите си очила.
— Добре, де, разказах го само, така да се каже, в общи линии.
— Не ни трябва в общи линии — изръмжа Райм. — Искаме да знаем как точно се запознахте.
Изнасилвачът призна, че е било случайно, но не чак толкова невинно. Описа подробно първата им среща в един ресторант. Дънкан следял една от вчерашните жертви, а Винсънт бил хвърлил око на сервитьорката.
„Каква компанийка са били тия двамата“ — замисли се Райм.
Мел Купър вдигна очи от монитора.
— Получих някои резултати… Има един Джералд Дънкан на запад от Мисисипи, шейсет и осем годишен. Проверявам за полицейски досиета по приблизителната възраст и професията му. Не можеш ли да конкретизираш повече населеното място?
— Щях да ви кажа, ако знаех.
Данс кимна. Вярваше му. Лон Селито зададе въпроса, който току-що бе хрумнал на Райм:
— Знаем, че си набелязва точно определени жертви, следи ги предварително. Защо? Каква е причината да избере точно тях?
— Жена му — отвърна изнасилвачът.
— Женен ли е?
— Бил е женен.
— Разкажѝ.
— Преди две години с жена си дошли в Ню Йорк на почивка. Той бил на делова вечеря някъде, а тя отишла сама на театър. Докато се връщала към хотела, я блъска кола или камион. Шофьорът избягал. Тя викала, но никой не се притекъл на помощ, никой не извикал полиция. Лекарите казали, че се е мъчила десет минути след катастрофата. Дори някой без медицинско образование можел да спре кръвта и да я спаси. Достатъчно било да притиснат вената. Никой обаче не ѝ помогнал.