— Проверете във всички болници за приета пациентка с фамилия Дънкан преди осемнайсет до трийсет и шест месеца — нареди Райм.
— Не си правете труда — каза Винсънт. — Миналата година той проникнал в болницата и откраднал картона. Също и полицейския доклад. Подкупил някой чиновник. Оттогава планира тези убийства.
— Купил е десет часовника — отбеляза криминалистът.
— По една жертва за всяка минути от агонията на жена му.
— Да. Така каза и той.
— Но защо избира точно тези хора?
— При разследването полицията записала имената на десет души, които са били наблизо, докато съпругата му умирала. Дали са можели да я спасят или не… не знам, но Джералд е убеден, че са можели. През последните години ги е издирил и е разучил навиците им. Трябваше да ги хване сами, за да умрат бавно. Това е най-важното за него.
— Бавно, както е умряла жена му.
— Мъжът от кея вчера? Мъртъв ли е?
— Би трябвало. Дънкан го е принудил да виси от кея, рязал е ръцете му, след което е стоял и е гледал, докато се изпусне и падне в реката. Каза, че се опитал да плува, но в един момент спрял и водата го отнесла.
— Как се казва?
— Не си спомням. Някой си Уолтър. Не помня. За първите две жертви не съм му помагал. Кълна се.
Винсънт погледна със страх Данс.
— Какво друго знаеш за Дънкан? — попита тя.
— Това е всичко. Единственото, за което обича да говори, е времето.
— Времето ли? Какво за него?
— Всичко. Как се измерва, устройство на часовниците, календари, как хората по различен начин възприемат времето. Разказа ми например как скоростта на старите часовници с махало се регулира, като преместваш тежестта на махалото. Когато я вдигнеш, се забързват; когато я смъкнеш, се забавят… Ако беше друг, щеше да е досадно, но той говори увлекателно, кара те да се заслушаш в онова, което казва.
Купър пак се намеси:
— Получих отговори от две часовникарски организации. Нямат информация за Джералд Дънкан… Чакай, ето от Интерпол… И тук нищо… Не намирам и картотеката за тежки престъпления.
Телефонът на Селито иззвъня. Той вдигна и поговори за няколко минути. Погледна хладно изнасилвача, докато говореше. След като затвори, обяви:
— Беше съпругът на сестра ти.
Винсънт се намръщи:
— Кой?
— Мъжът на сестра ти.
Винсънт поклати глава:
— Сигурно сте сбъркали номера. Сестра ми не е омъжена.
— Омъжила се е.
Очите на изнасилвача се разшириха:
— Сали Ан се е омъжила?
Гледайки с отвращение арестанта, Селито обясни на Райм и Данс:
— Жената е била твърде разстроена, за да ми се обади лично. Беше съпругът ѝ. Преди тринайсет години Винсънт държал сестра си цяла седмица заключена в мазето на къщата, докато майка им била на меден месец с втория им баща. Държал я вързана и многократно я изнасилил. Бил е на петнайсет, а тя — на тринайсет. Лежал в затвор за непълнолетни и бил освободен след психотерапия. Документите са засекретени. Затова не намерихме името му в картотеките.
— Омъжена — прошепна Винсънт; беше пребледнял.
— Оттогава не спира да се лекува от депресия и смущения в храненето — продължи Селито. — Хващали са го да я следи многократно и има съдебна забрана да се приближава до дома ѝ. През последните три години единственият им контакт са писмата, които редовно ѝ изпраща.
— Заплашва ли я? — попита Данс.
— Не. Изпраща ѝ любовни писма. Кани я да се премести тук и да живеят заедно.
— Майко мила — възкликна иначе невпечатляващия се от нищо Мел Купър.
— Понякога ѝ пише рецепти в полетата. Понякога ѝ рисува мръсни картинки. Зет му каза, че са готови на всичко, за да го изпратят завинаги в затвора. — Селито погледна униформените полицаи. — Отведете го.
Те помогнаха на дебелака да се изправи и го поведоха към вратата. Винсънт Рейнолдс едва стъпваше, беше потресен.
— Как се е омъжила? Как е могла да ми причини това? Нали щеше да ми бъде вярна цял живот… Как е могла?
28.
14.28 ч.
Като обсада на средновековен замък.
Сакс, Бейкър и Пуласки стояха с Бо Хауман на ъгъла при църквата в едно безлично кварталче на Челси. Полицаите от специалния отряд тихо бяха заели позиции около сградата.