— Поканѝ го при нас. Искам да му задам няколко въпроса.
Селито се засмя:
— Нали не обичаш свидетели.
— По принцип не, но в този случай ще направя изключение.
Дебелият детектив сви рамене:
— Добре. Но кой е той?
— Може и да бъркам — отвърна Райм с тон на човек, който рядко греши, — но имам предчувствие, че е Часовникаря.
32.
18.41 ч.
Джералд Дънкан седеше на тротоара до Сакс и Селито. Беше с белезници. Бяха му взели черните очила, шапката, портфейла и кървавия нож за картон.
За разлика от Денис Бейкър той се държеше учтиво и услужливо — въпреки че бе повален на земята и обискиран от трима полицаи, между които Сакс, доста груба при слагането на белезници особено при извършители като този.
Шофьорската книжка потвърждаваше самоличността му.
— Бога ми — възкликна Селито, — как го забеляза?
Заключението на Райм за самоличността на човека от уличката не беше чак толкова гениално, колкото изглеждаше. Още преди да го забележи, се бе досетил, че Часовникаря не е избягал от местопрестъплението.
Пуласки обяви:
— Ето го. Съдебният лекар.
Райм наклони главата си към телефона, който новобранецът поднесе към ухото му, и заговори с лекаря. Патоанатомът му каза някои интересни неща. Райм му благодари и кимна; Пуласки затвори телефона. Криминалистът се приближи с инвалидната количка до Дънкан.
— Вие сте Линкълн Райм — отбеляза арестуваният, сякаш се чувстваше поласкан от тази среща.
— Да. А вие сте така нареченият Часовникар.
Престъпникът се засмя многозначително.
Райм го огледа от глава до пети. Изглеждаше уморен, но излъчваше спокойствие, дори задоволство.
Райм се усмихна — голяма рядкост — и попита:
— Добре. Кой беше онзи човек? Жертвата в тясната уличка. Можем да проверим в обществените регистри, но ще е чиста загуба на време, нали?
Дънкан го изгледа изненадано:
— И това ли се досетихте?
— Какво за Адамс? — попита Селито, който осъзна, че точно за него става дума. — Какво става тук, Линк?
— Питам заподозрения за човека, когато намерихме вчера сутринта с премазано гърло. Интересува ме кой е и как е умрял.
— Този мръсник го е убил — изсъска Селито.
— Не, не го е убил. Току-що говорих със съдебния лекар. Не е готов с окончателния си доклад, но ми каза първоначалните си наблюдения. Жертвата е умряла между пет и шест часа в понеделник, не в единайсет. Смъртта е причинена от тежки вътрешни наранявания като от автомобилна катастрофа или падане от високо. Гърлото му е било премазано след това. На сутринта трупът е бил замръзнал, затова лекарите не можаха да определят точния час на настъпване на смъртта. — Райм вдигна вежди. — Е, господин Дънкан. Кой и кога?
— Казва се Джеймс Пикъринг. Загинал при катастрофа в Уестчестър.
— Продължавайте. И не забравяйте, че има много неща да обяснявате.
— Чух за това по полицейската честота. Линейката закара трупа в моргата на окръжната болница в Йонкърс. Откраднах го оттам.
— Обадѝ се в болницата — нареди Райм на Сакс.
Тя телефонира. След кратък разговор обяви:
— Трийсет и една годишен мъж, катастрофирал на „Бронкс Ривър Паркуей“ около шест часа в понеделник. Занесъл на заледен участък. Загинал моментално от вътрешни травми. Име — Джеймс Пикъринг. Трупът е бил закаран в болницата, но изчезнал. Помислили си, че по погрешка е бил откаран в друга морга, но не могли да го открият. Роднините му не са особено радостни от това, както може да се очаква.
— Съжалявам за това — измърмори Дънкан с изражение на искрено разкаяние. — Но нямах друг избор. Всичките му лични вещи са у мен, ще ги върна. Готов съм да покрия погребалните разходи.
— Ами документите и вещите, които намерихме в дрехите на трупа? — попита Сакс.
— Фалшиви са. Няма да издържат по-внимателна проверка, но трябваше да ви заблудя само за няколко дни.
— Откраднали сте трупа, закарали сте го в уличката и сте поставили релсата на врата му, за да изглежда, сякаш е умрял бавно.
Дънкан кимна.
— След това сте оставили часовника и бележката.
— Да.
Селито се намеси:
— Ами кеят, на Двайсет и трета улица? Какво ще кажете за тамошната жертва?
Райм погледна Дънкан:
— Кръвта ви АВ положителна ли е?
Дънкан се засмя:
— Добър сте.
— На кея не е бил убит никой, Лон. Било е неговата кръв. — Райм пак се обърна към арестанта: — Оставили сте бележката и часовника на кея и сте пролели своя кръв. Също и на якето, което сте хвърлили в реката. Следите от нокти също са от вас. Как си източихте кръв? Сам ли?