— Отмъщение за приятеля ви — измърмори Сакс. — Всеки друг просто би убил Бейкър.
Дънкан заяви искрено:
— Не мога да нараня никого. Просто не мога. Може малко да съм нарушил закона… признавам, че извърших някои престъпления, но никой не пострада. Дори колите не бяха крадени. Бейкър сам ми ги намери от полицейския паркинг.
— Ами жената, която се представи за сестра на първата жертва? — попита Сакс. — Коя беше?
— Една приятелка, която помолих да ми помогне. Миналата година ѝ дадох много пари на заем, но няма как да ми ги върне. Затова се съгласи да ми помогне.
— Ами момичето, което беше в колата ѝ?
— Дъщеря ѝ.
— Как се казва жената?
Дънкан се усмихна лукаво:
— Нека остане в тайна. Обещах да не я издавам. Както и на човека от клуба, който ме свърза с Бейкър. Това беше част от сделката.
— Кой освен Бейкър е замесен в престъпленията?
Дънкан със съжаление поклати глава:
— Де да можех да ви кажа. Иска ми се да разоблича всички. Опитах се да узная. Но той беше твърде хитър. Не говореше за престъпленията си. Знам обаче, че има партньор, на висш пост, както изглежда.
— В Мериленд или в Ню Йорк? — поинтересува се Сакс.
— Не знам. Възможно е. Колкото до другите полицаи от участъка, останах с впечатлението, че са осем или девет. Опитах се да узная кои са, но успях да подмамя само Бейкър.
До жълтата лента, ограждаща местопрестъплението, спря лъскава черна кола. От нея слезе строен пооплешивял мъж и се приближи. Това бе един от старшите районни прокурори. Райм бе свидетелствал на няколко дела, на които той беше обвинител. Криминалистът кимна в знак на съгласие и Селито разказа как са се развили нещата.
Прокурорът внимателно изслуша странния разказ. Повечето престъпници, които бе изпращал зад решетките, бяха глупаци от типа на Тони Сопрано или дори още по-глупави наркомани или бандити. Явно му бе забавно да чуе за деянията на толкова хитър престъпник — който в крайна сметка не беше извършил нищо чак толкова противозаконно. Пък и разкриването на корупция в полицията като че ли му беше доста по-интересно от залавянето на серийни убийци.
— Това разследване не трябва ли да се води от вътрешния отдел?
— Не — отвърна Сакс. — Аз го водя.
— Кой даде разрешение?
— Флеърти.
— Инспектор Мерилин Флеърти?
— Същата.
Той кимна, започна да задава въпроси и да си води записки. След пет минути спря и се намръщи:
— Добре, имаме влизане с взлом, влизане в частен имот… но няма грабеж.
Грабеж беше влизане с взлом с предумисъл за извършване на престъпление — кражба или убийство. Дънкан не смяташе да прави подобно нещо.
Прокурорът добави:
— Кражба на тленни останки…
— Вземане на заем. Не съм възнамерявал да запазя трупа за себе си — уточни Дънкан.
— Хъм, нека съдията да реши. Извършили сте обаче възпрепятстване на правосъдието и намеса в работата на полицията…
Дънкан се намръщи:
— Всъщност, след като не е имало убийства, работата на полицията е била безсмислена, следователно намесата в нея не е причинила вреда.
Райм се изкиска.
Прокурорът обаче се престори, че не е чул коментара.
— Притежание на огнестрелно оръжие…
— Цевта е запушена — контрира Дънкан. — Неизползваемо е.
— Ами крадените превозни средства? Откъде са дошли?
Дънкан обясни как Бейкър ги е взел от полицейския паркинг в Куинс. Кимна към купчината с личните си вещи, сред които имаше и ключове от кола:
— Буикът е малко по-нататък по улицата. На Трийсет и първа. Бейкър го е откраднал от същото място, като джипа.
— Как вземахте колите? Има ли други замесени?
— Отивахме заедно. Вземахме ги от паркинга на един ресторант. Бейкър имаше познати, които му ги оставяха там.
— Имена?
— Не знам.
— Кой ресторант?
— Някакво гръцко заведение. Не си спомням името. Стига се по Четиристотин деветдесет и пето шосе. Не си спомням изхода, но се намира отляво, десетина минути след изхода на тунела „Мидтаун“.
— На север — отбеляза Селито. — Ще изпратим хора да проверят. Може би Бейкър е въртял търговия и с конфискувани автомобили.
Прокурорът поклати глава:
— Надявам се, че разбирате последствията от това, което сте извършили. Не само престъпленията. Ще бъдете глобен за отклоняване на коли и личен състав. Става дума за десетки, стотици хиляди долара.
Дънкан кимна:
— Няма проблем. Преди да започна, проверих закона и препоръчителните наказания. Реших, че си струва да рискувам да полежа в затвора, ако ще разоблича Бейкър. Не бих го направил обаче, ако имаше опасност да пострадат невинни хора.