— Мериленд ли? — не разбра детективът.
Сакс се изсмя мрачно:
— Нали знаете играта „развален телефон“.
Уолас кимна:
— Когато всеки прошепва дума на седналия до него и накрая се получава нещо различно?
— Да. Източникът ми спомена Мериленд, но мисля, че става дума за Мерилин.
— Име на човек? — Уолас присви очи. — Чакайте, да нямате предвид…
— Инспектор Мерилин Флеърти.
— Не е възможно.
Детективът от вътрешния отдел поклати глава:
— Абсурд.
— Иска ми се да грешах. Но имаме доказателства. В колата на Бейкър намерихме пясък и следи от морска вода. Тя има къща в Кънектикът, близо до брега. Освен това някой ме следеше с мерцедес „А Ем Ге“. Първо си помислих, че са мафиоти от Джърси или Балтимор. Оказва се обаче, че Флеърти има такъв автомобил.
— Полицай с „А Ем Ге“? — не повярва на ушите си детективът.
— Да не забравяме, че Флеърти печели незаконно по двеста хиляди годишно — напомни му Сакс. — Освен това в джипа на Часовникаря намерихме черни и побелели косми приблизително с нейната дължина. И не забравяйте — тя упорито се противопоставяше на намесата на вътрешния отдел в разследването.
— Да, това беше странно — съгласи се Уолас.
— Защото иска да потули работата. Даде разследването на някого, за да отчете дейност. След това този човек трябваше да изчезне.
— По дяволите — възкликна детективът. — Инспектор.
— Арестувахте ли я? — поинтересува се Уолас.
Сакс поклати глава:
— Проблемът е, че не можем да открием парите. Нямаме основателна причина да поискаме ревизия на банковата ѝ сметка и да претърсим дома ѝ. Затова вие трябва да ни помогнете.
— Какво мога да направя?
— Помолих я да се срещнем тук. Ще ѝ разкажа какво е станало — леко променена версия. Искам да ѝ кажете, че кметът е назначил специална комисия за случая. Че е решил да направи всичко, за да разкрие съучастника на Бейкър. Кажете ѝ, че вътрешният отдел се е заел с разследването.
— Очаквате да се уплаши, да се опита да изтегли парите и така да я хванете?
— Така се надяваме. Партньорът ми ще сложи устройство за следене на колата ѝ, докато тя е тук тази вечер. След като си тръгне, ще я следим навсякъде… Има ли проблем да я излъжете?
— Да, има. — Уолас сведе очи към недодяланата масичка, надраскана с надписи и рисунки. — Но ще го направя.
Добре.
Детективът гледаше мрачно, очевидно всички мисли за възможното му романтично преживяване със Сакс се бяха изпарили. Поклати глава и даде оценка, с която тя нямаше как да не се съгласи:
— Гадна работа.
„Така, какво знаем?“
Рей Пуласки, свикнал да мисли в множествено число от задружното детство с брат си, си зададе този въпрос „Тоест какво аз научих от работата си в това разследване с Райм и Сакс?“
Беше решил постоянно да усъвършенства професионалните си умения и прекарваше много време да оценява кое е направил правилно и кое — не. Докато вървеше към безстопанствения магазин, където Сакс разговаряше с Уолас, той не виждаше нищо, което да не е направил както трябва. Е, разбира се, можеше да извърши по-добре огледа на джипа и да постави кобура си върху костюма за огледи — пък и да не използва мъртви хватки, докато не стане абсолютно наложително.
Но като цяло се беше справил доста добре.
При все това не беше доволен от себе си. Предполагаше, че това чувство идва от факта, че работи за детектив Сакс. Тази жена вдигаше летвата твърде високо. Беше неуморима. Винаги намираше какво още да провери, още някоя улика, още един час на местопрестъплението.
Направо да полудееш.
Ето ти пример как да станеш супер полицай.
Сега, след като тя напусне, той щеше да заеме мястото ѝ. Пуласки, разбира се, бе чул слуха и това изобщо не го радваше. Но щеше да направи, каквото се искаше от него. Само в шофирането едва ли някога щеше да я настигне. Все пак сега, докато бързо крачеше по улицата, той си мислеше главно за семейството си. Единственото, което искаше, бе да се прибере вкъщи. Да поговори с Джени как е минал денят ѝ — не, не за неговия — а после да си поиграе с децата. Обожаваше да вижда радостта в очите на синчето си. Да гледа как се изпълват с любопитство, когато видеше нещо непознато, когато се досетеше за нещо, когато се засмееше. С Джени сядаха на пода и Брад пълзеше между тях, напред-назад, стискаше с мъничките си пръстчета палеца на Пуласки.
Ами новородената им дъщеричка? Беше топчеста и набръчкана като стар грейпфрут и лежеше в люлката край тях, съвършена и щастлива.