Райм беше убеден, че рано или късно ще разобличи всички корумпирани полицаи от участък 118, но не искаше рано или късно — искаше сега. Останалите полицаи от „Сейнт Джеймс“ може би замисляха да убият други свидетели. Освен това имаше вероятност някой от тях да заплашва семействата на Бейкър и Уолас, за да ги принуди да мълчат.
Райм имаше работа и по други случаи. Само преди минути му се бяха обадили за друго престъпление — агентът от ФБР Фред Делрей (временно освободил се от досадното разследване на финансови злоупотреби) обясни, че в Националния институт за стандарти и технологии в Бруклин бил извършен палеж. Щетите бяха минимални, но извършителят бе проникнал през изключително сложна система за охрана, а при постоянния страх от тероризъм всяко незаконно проникване в държавни институции приковаваше вниманието на властите, федералните искаха Райм да анализира уликите. Той бе готов да им помогне, но беше с вързани ръце заради разследването на участък 118.
Райм погледна малкото правоъгълно листче оставено до едно отворено куфарче в лабораторията — молбата на Сакс за постъпване в „Арджайл секюрити“. На ярката светлина от пълната луна в нощното небе хартията бе ослепително бяла. Трудно му беше да я види ясно, или каквото и да било друго.
Сега не искаше да мисли за това.
Със Сакс час по-скоро трябваше да приключат случая.
Един куриер донесе материалите по убийството на приятеля на Дънкан, замислено и извършено от Бейкър. Разследването все още беше отворено — за убийство няма давност — но за тази година нямаше нищо ново. В този стар случай Райм се надяваше да намери следи, водещи към други виновници от участък 118.
Той отвори на компютъра архива на „Ню Йорк Таймс“ и прочете краткото съобщение за убития, Андрю Кълбърт. Споменаваше се само, че бизнесменът от Дълът бил убит при опит за грабеж в централен Манхатън. Нямало заподозрени. Журналистите не се бяха помъчили да разследват повече.
Райм накара Том да монтира доклада от разследването на автоматичната му рамка за четене, и го прегледа. Както при повечето неясни случаи, бележките бяха направени с няколко различни почерка, понеже отговорността е била предавана — обикновено при намаляващо желание за работа — от един на друг детектив. Според доклада от огледа следите били малко, нямало отпечатъци от пръсти или обувки, не били намерени гилзи (смъртта бе причинена от два куршума в главата, обикновени 38-калиброви, което означаваше, че оръжието е било револвер).
— При теб ли е списъкът с уликите? — обърна се той към Сакс.
— Чакай да видя. Да, ето. — Тя вдигна листа. — Ще ти го прочета.
Райм затвори очи, за да си представи по-добре предметите.
— Портфейл — зачете Сакс, — ключ от хотелска стая от „Сейнт Реджис“, ключе от барче за алкохол, химикалка, две слухови апаратчета, клетъчен телефон, миникомпютърче, бележник, пакет дъвки, малък тефтер с думите „тоалетна“ и въпросителен знак върху най-горния лист. На втория лист пишело „шардоне“. Това е. Водещ разследването — детектив Джон Репети.
Райм се беше разсеял, изведнъж се сепна:
— Какво?
— Рапети — той е водил разследването. Искаш ли да му се обадя?
— Не, искам да направиш нещо друго.
„Като обсебен от зъл дух…“
Кейтрин Данс слушаше стар запис на блусаря Лемън Джеферсън на миникомпютърчето си — „Виж, гробът ми ме чака чист“ — и гледаше куфара си, който упорито отказваше да побере всичките ѝ вещи.
„Какво толкова съм купила? — мислеше си тя. — Само два чифта обувки, няколко коледни подаръка… е, добре, де, три чифта обувки, но едните са с високи токчета. Те не се броят. Пуловер. Да, сигурно пуловерът пречи.“
Тя го извади. Пак опита. Куфарът аха да се затвори, но не му достигнаха няколко сантиметра.
„Като обсебен…“
Тя се отказа да изглежда елегантно. Намери найлонова чанта от обслужването на стаите и напъха в нея дънките си, костюмчето, ролките за къдрене и проклетия обемист пуловер. Отново се опита да затвори куфара.
Щрак.
Нямаше нужда от магия.
Телефонът в хотелската стая иззвъня и от рецепцията ѝ съобщиха, че имала гостенка.
Точно навреме.
— Да се качи.
След няколко минути в стаята влезе мнимата четвърта жертва на Часовникаря, сержант Луси Рихтер. Настани се на малкия диван.
— Нещо за пиене?
— Не, благодаря. Няма да се задържам.