Данс кимна към малкия хладилник:
— Тия минибарчета са дело на дявола. Шоколадчета и чипс. Те са ми слабост. Е, всичко, което става за ядене, ми е слабост. И на всичкото отгоре е скъпо.
Луси, която явно не се интересуваше от калориите в храната, се засмя.
— Чух, че са го заловили — добави след малко. — Полицаят, който пази апартамента ми, ми каза. Но не спомена подробности.
Агентката ѝ разказа, че Джералд Дънкан всъщност не е никакъв убиец, а просто е искал да разобличи корумпирани полицаи.
Луси изненадано поклати глава. Огледа малката стая. Направи няколко безсмислени забележки за картините на стената и гледката от прозореца. Основното, което се виждаше, бяха мръсни стени, сняг и отдушници.
— Дойдох само да благодаря.
„Нима? — помисли си Данс. — Не мисля така.“
— Няма за какво да ми благодариш. Просто си вършехме работата.
Забеляза, че Луси седи с ръце отстрани на тялото, спокойно, облегната назад, с отпуснати рамене, не присвити. Явно бе решила да ѝ сподели нещо.
Данс изчака събеседничката ѝ да заговори.
— Психолог ли си?
— Не. Само полицай.
При разпитите, които водеше, не беше необичайно свидетелите и заподозрените да разказват за свои недостатъци, омразни роднини, братя и сестри, от които ревнуват, изневеряващи съпрузи, неща, които ги ядосват или радват, за плановете и очакванията си… Не, тя не беше психолог. Но бе полицай, майка и специалист по кинесика — трите изискваха еднакво умение да изслушва.
— Е, предразполагаш хората да говорят. Особено след нахлуването на онзи побъркан в дома ми. Може би ще ми дадеш съвет за едно нещо. Била ли си в армията?
— Не, съпругът ми беше.
Луси кимна.
— Продължавай — насърчи я Данс.
— Не знам какво да правя. Днес ще получа отличието, за което ти казах. Има обаче един проблем.
Луси разказа повече за задълженията си в Ирак, за камионите и цистерните с гориво.
Данс отвори барчето и извади две бутилки „Будвайзер“ за по шест долара. Вдигна въпросително вежди.
— Да, благодаря.
Тя ги отвори и подаде едната на гостенката си. Когато ръцете са ти заети с нещо, умът ти се освобождава да слушаш, а гласът ти — да говориш.
— Така, във взвода имаше един ефрейтор, Пит. Запасняк от Южна Дакота. Странен тип. Наистина странен. В родината бил треньор по футбол и работел в строителството. Много ми помагаше. Преди около месец двамата трябваше да прегледаме няколко повредени камиона. Някои щяхме да изпратим във форт Хууд за поправка, други да поправим сами, имаше и неспасяеми. Бях в кабинета, а той — в стола. Трябваше да го взема в един часа и да отидем в работилницата. Отидох с бронетранспортьор. Почти бях стигнала до стола. Пит ме чакаше. В този момент избухна СВУ. Това е бомба.
Данс, разбира се, знаеше какво е.
— Бях на десетина метра от него, когато се взриви. Пит ми махаше, изведнъж блесна светлина и всичко се промени. Сякаш само за едно мигване се озоваваш на съвсем друго място. — Луси погледна през прозореца. — Фасадата на стола се срина, имаше палми… те просто изчезнаха. Няколко войници и цивилни… Преди миг бяха там, а вече ги нямаше.
Говореше невероятно спокойно. Данс познаваше този тон; често го чуваше от свидетели, които са загубили близки хора при престъпление. Това бяха най-трудните ѝ разпити.
— Тялото на Пит бе обезобразено. Не мога да ти го опиша. — Луси се задави. — Целият бе в кръв, обгорял, натрошен… Много пъти съм виждала такива неща. Но това беше ужасно.
Тя отпи глътка бира и прегърна бутилката като бебе или кукла.
Данс не направи опит да я утеши. Нямаше смисъл. Кимна ѝ да продължава. Луси си пое дълбоко въздух. Преплете пръстите на ръцете си. Този обичаен жест в практиката на Данс означаваше желание да се пребориш с напрежението, произтичащо от чувство за вина, мъка или срам.
— Проблемът е там, че… бях закъсняла. Забавих се в кабинета. Погледнах часовника. Беше дванайсет и петдесет и пет, но ми беше останала половин чаша кока-кола. Мислех да я хвърля — за да стигна до стола ми трябваха точно пет минути — но исках да си я допия. Да седна и да си я довърша. Затова закъснях за срещата. Ако бях отишла навреме, той нямаше да загине. Щях да го взема и да сме се отдалечили на двеста-триста метра, когато бомбата избухна.
— Ти пострада ли?
— Малко. — Луси вдигна ръкава си и показа голям груб белег. — Нищо сериозно. — Втренчи се в белега и отпи глътка бира; вдигна очи. — Дори с една минута по-малко да се бях забавила, той щеше да е в бронетранспортьора и може би нямаше да загине. Шейсет секунди… Това можеше да спаси живота му. И всичко заради една кока-кола. Исках да си допия проклетата кока-кола. — Тя се изсмя мрачно. — И после кой се опитва да ме убие? Някой, който си е избрал прякора Часовникаря, оставя голям часовник в банята ми. В продължение на месеци единственото, за което си мисля, е как съдбата, как една обикновена минута по един или друг начин слага границата между живот и смърт. А сега този побъркан ми го хвърля в лицето като ръкавица.