Тази жена бе войник, смъртта на другаря ѝ наистина бе трагична, но явно я тревожеше и още нещо.
— Какво още? Има още нещо, нали?
Луси се изсмя тихо:
— Това е проблемът. Трябваше да се върна следващия месец. Но се почувствах толкова виновна за Пит, че казах на командира си да ме запише за тази смяна.
Данс кимна.
— Затова ме награждават. Не защото съм пострадала. Ние всеки ден получаваме рани. Армията трудно набира нови войници. Използват такива като мен, които доброволно се връщат там, като пример за другите. На нас, видиш ли, толкова ни е харесало там, че нямаме търпение пак да отидем. Нещо в този дух.
— Да не би да размисли?
Луси кимна:
— Ще се побъркам. Не мога да спя. Не мога да се любя със съпруга си, не мога да правя нищо… Самотна съм, страх ме е. Но зная също, че там правим нещо много важно, правим добро за много хора. Не мога да реша. Просто не мога.
— Какво ще стане, ако им кажеш, че си променила решението си?
— Не знам. Вероятно ще се ядосат. Но едва ли ще се стигне до военен съд. Това е повече мой проблем. Ще разочаровам много хора. Ще се откажа от нещо, което съм решила. Никога досега не съм го правила. Ще се отметна от думата си.
Данс се замисли за малко, отпи глътка бира.
— Не мога да ти кажа какво да правиш. Едно обаче искам да знаеш. Моята работа е да търся истината. Повечето хора, с които работя, са престъпници. Знаят истината, но лъжат, за да спасят кожата си. Много от хората, които срещам обаче, лъжат сами себе си. Обикновено дори не подозират. Но независимо дали лъжеш полицията, приятелите или себе си, признаците са едни. Изпадаш в стрес, поддаваш се на гняв, потисната си. Лъжата загрозява човека. Истината — обратното… Разбира се, понякога ни се струва, че истината е най-лошото нещо. Не мога да изброя колко пъти, след като принудя заподозрения да си признае, той ме поглежда и в очите му личи истинско облекчение. Това е най-странното. Понякога дори ми благодари.
— Искаш да кажеш, че аз знам истината?
— О, да. Знаеш я. Тя е в теб. Добре скрита. Може да не я харесаш, когато я откриеш, но е там.
— Как да я намеря? Как да подложа на разпит сама себе си?
Данс се засмя:
— Този израз ми хареса. Потърсѝ нещата, които търся аз: гняв, депресия, оправдания, шикалкавене. Запитай се кога се чувстваш така и защо. И не се оставяй да се заблудиш. Скоро ще намериш онова, което търсиш.
Луси се наведе и я прегърна — нещо, което малко разпитвани правеха. Засмя се:
— Хрумна ми нещо. Хайде двете да напишем учебник: „Ръководство по саморазпитване за момичета“. Ще стане бестселър.
— Дадено.
Чукнаха се с бирите.
След пет минути, когато вече преполовяваха чипса, телефонът на Данс иззвъня. Тя погледна името на екранчето. Поклати глава и се засмя.
Звънецът иззвъня. След малко Том въведе Кейтрин Данс в лабораторията. Косата ѝ беше разпусната, не сплетена като преди, и слушалките ѝ висяха на врата. Тя съблече лекото си палто, подаде го на Том и поздрави Сакс и Мел Купър, който също току-що бе дошъл.
Райм ѝ се беше обадил с молба отново да им помогне.
Тя с удоволствие се съгласи.
— Има ново развитие на случая. Имаме нужда от помощта ти.
— Какво мога да направя?
Той ѝ обясни за убийството на приятеля на Дънкан, Андрю Кълбърт, заради когото Часовникаря решил да разобличи Бейкър и Уолас.
— Има нещо странно. С Амелия прегледахме материалите за убийството на Кълбърт. Сред вещите му имало бележник с две записани неща. Едното е „шардоне“, което означава, че може би е смятал да си купи вино. Другото обаче е „тоалетна“ с въпросителен знак… Защо е написал такова нещо? Размишлявах над това и ми хрумна, че това са неща, които човек би носил написани, ако не знае английски или има проблеми с говора или слуха. За да може да си поръча вино в ресторанта и да попита къде е тоалетната.
— Значи — предположи Данс — човекът може би е бил убит, защото не е дал достатъчно бързо портфейла си или не е разбирал какво иска да му каже грабителят… — Тя кимна. — Дънкан мисли, че Бейкър е убил приятеля му, но може би просто е било съвпадение.
— Има и още нещо — намеси се Сакс.