— Разговарях с вдовицата на Кълбърт в Дълът — продължи Райм. — Каза, че бил глухоням по рождение.
Сакс добави:
— Дънкан обаче твърдеше, че Кълбърт е спасил живота му в армията. Ако е бил глухоням, няма как да е служил.
— Мисля, че Дънкан просто е прочел за жертвата на грабеж и се е представил за неин приятел — за да повярваме в мотива му да разобличи Бейкър. — Криминалистът сви рамене.
— Може би не е проблем. Все пак благодарение на него заловихме корумпиран полицай. Остават обаче няколко въпроса. Хрумна ми, че можеш да погледнеш записа с показанията му и да кажеш какво смяташ.
— Разбира се.
Райм кимна на Купър, който въведе някаква команда на компютъра.
След малко на един монитор се появи образът на Джералд Дънкан. Седеше спокойно в стая за разпити и Селито описваше подробностите: кой е арестантът, датата и по кое разследване е разпитът. Даването на показания започна след това. Дънкан разказа приблизително същото, както пред Райм на тротоара при последното „местопрестъпление“.
Данс гледаше, слушаше внимателно и кимаше замислено.
Когато показанията свършиха, Купър натисна пауза и лицето на Дънкан застина на екрана.
Данс погледна Райм:
— Това ли е всичко?
— Да. — Той забеляза, че лицето ѝ е напрегнато. — Какво мислиш?
— Ами… — Тя се подвоуми. — Май не е само разказът за убийството на приятеля му… Имам чувството, че всичко, което казва, е лъжа.
Настъпи тишина.
Пълна тишина.
Накрая Райм се вгледа в лицето на Дънкан на монитора и каза:
— Обясни.
— Получих представа за основните му реакции, когато описваше плана за арестуването на Бейкър. Знаем, че в общи линии това е истина. Затова, когато нивото на стреса се променя, смятам, че лъже. Видях значителни отклонения от основната линия на поведение, когато разказваше за убийството на приятеля си. Освен това съм почти сигурна, че не се казва Дънкан. И че не живее в Колорадо.
Пак погледна екрана и кимна:
— Хайде пак да го изгледаме. Спри в средата. В момента, когато докосва бузата си.
Купър върна записа.
— Тук. Пуснѝ.
— Не съм наранил никого — говореше арестантът. — Не бих могъл да го направя. Може би малко наруших закона…
Тя поклати глава и се намръщи.
— Какво има? — попита Сакс.
— Очите му… — прошепна Данс. — О, това е проблем.
— Защо?
— Мисля, че това е опасен човек, много опасен. Прекарала съм месеци в изучаване на записи от разпитите на серийния убиец Тед Бънди. Той е бил истински социопат, което означава, че може да лъже, на практика без да се издава с нищо. При Бънди обаче се забелязва лека промяна на погледа всеки път, когато твърди, че не е убил никого. Реагира така, защото убийствата са най-важното нещо в живота му. Не се смущава, че могат да го разкрият, а от това, че трябва да отрече нещо, с което се гордее, което му доставя удоволствие. — Тя кимна към екрана. — Точно както Дънкан направи преди малко.
— Сигурна ли си? — попита Сакс.
— Не сто процента, но трябва да го разпитате още.
Райм трескаво премисляше случилото се през последните няколко дни.
— Каквото и да е намислил, най-добре да го задържим при строг режим, докато изясним какво става.
Понеже бе извършил само леки престъпления, несвързани с насилие, Дънкан лежеше в общия арест на „Сентър Стрийт“. Оттам бе трудно да се измъкне, но не и невъзможно. Райм нареди да го свържат с директора на централния арест.
Представи се и поиска Дънкан да бъде преместен в килия с по-строг режим.
Отначало директорът на ареста не каза нищо. Райм си помисли, че защото не обича да му нареждат цивилни.
„Тази проклета политика…“
Намръщи се и погледна Сакс. Тя имаше право да нареди преместването на затворника. В този момент стана ясна истинската причина за мълчанието на директора. Той измънка:
— Ами, детектив Райм… Той никога не е постъпвал тук. Не сме го приемали.
— Какво?
— Споразумял се е с прокурора. Той освободи Дънкан снощи. Мислех, че знаете.
35.
10.03 ч.
В метрото Чарлз Веспасиан Хейл, човекът, който се представяше за Джералд Дънкан Часовникаря, погледна часовника си (джобния си часовник „Бреге“, към който се бе привързал, макар че вече не беше подходящ за ролята, която смяташе да изиграе).
Всичко вървеше по план. Взел беше метрото от Бруклин, където бе главното му скривалище. Беше възбуден и нетърпелив, но при все това се чувстваше в хармония със себе си.